Джо Абъркромби - Отмъщението на Монца

— Изглежда спокойно. — Верния прокара ръка по наболата си бяла брада. — Своле, вземи десетима и заобиколи от другата страна, към онези дървета, за да отрежеш фланга. Ако ни видят, че идваме, и побегнат, ще ги спипаш.

— Готово, генерале. Лесно и просто, нали?

— Няма по-лошо от прекомерното планиране. Колкото повече има за запомняне, толкова повече може да се прецака нещо. Не е нужно да ти повтарям да не прецакаш работата, нали?

— Аз ли? Не, сър. Скриваме се в дърветата и ако видим някой да бяга, нападаме. Точно като при Хай Бенк.

— Само дето Муркато е на другата страна, нали?

— Вярно. Шибана зла кучка.

— Не така — каза Верния. — Покажи уважение. Хвалеше я, когато ни водеше към победи, така че ще я хвалиш и сега. Жалко, че се стигна дотук. Това е. Но поне може да покажем малко уважение.

— Добре. Съжалявам. — Своле спря за момент. — Все пак няма ли да е по-добре да се промъкнем пеша? Не можем да прегазим къщата с конете, нали?

Верния го изгледа.

— Да не са те избрали за нов капитан-генерал, докато пикаех?

— Не, разбира се, само…

— Промъкването не ми е в стила, Своле. Като знам колко често се къпеш, Муркато ще те надуши от сто крачки и ще се приготви. Не, спускаме се с конете, за да щадя колената си. Винаги можем да се спешим, ако трябва. А ако ни е подготвила изненада, предпочитам да съм на седло. — Намръщи се на Тръпката. — Някакъв проблем, момче?

— Не. — Според това, което виждаше, Верния беше от онези, дето бяха добри помощници, но слаби вождове. Много твърдост, но слабо въображение. Явно беше заседнал с едни методи и ги използваше независимо дали вършат работа, или не. Но той нямаше да му отваря очите. Силните лидери се радваха, когато някой предложеше по-добра идея, но слабите — никога. — Няма ли поне да ми върнете брадвата?

Верния се усмихна.

— Разбира се. Веднага щом видя мъртвото тяло на Муркато. Да тръгваме. — За малко щеше да се спъне в наметалото си, докато се обръщаше, затова гневно го вдигна и го метна на рамо. — Шибано наметало. Трябваше да си взема по-късо.

Тръпката погледна за последно към фермата и го последва, като клатеше глава. Вярно, че прекомерното планиране беше лошо. Но липсата на планиране се нареждаше веднага след него.

Морвийр примигна.

— Но… — Направи бавна крачка към Дей. Глезенът му поддаде и той залитна върху масата, събори някаква колба и кипящото й съдържание се разля по дървото. Притисна ръка към гърлото си. Кожата му беше почервеняла. Осъзна какво е направила и това направо смрази кръвта му. Знаеше и какви ще са последиците. — Кралят… на отровите?

— Какво друго? Винаги предпазливостта на първо място.

Намръщи се заради нищожната болка от убождането и много по-дълбоката рана от горчивото предателство. Закашля се, падна на колене и протегна трепереща ръка…

— Но…

Дей изрита ръката му с върха на обувката си.

— Обречен да не го разбират? — Лицето й се бе изкривило от злоба. Дори от омраза. Задоволяващата маска на покорство, възхищение и невинност най-сетне беше паднала. — Какво толкова има да те разбират, високомерен паразит такъв? Ти си пълен идиот! — Това беше най-голямата рана. Неблагодарност, след всичко, което й бе дал! Знание, пари, бащинската привързаност! — Детски акъл в тяло на убиец! Едновременно страхливец и бабаит. Кастор Морвийр, най-великият отровител на света? По-скоро най-отегчителният…

Той се хвърли напред изненадващо ловко, одраска глезена й със скалпел, шмугна се под масата и излезе от другата страна. Усмихна се зад сложния апарат с горелките, извитите тръби и съдовете.

— Ха-ха! — извика Морвийр, съвсем жизнен и определено неумиращ. — Ти ли ще ме отровиш? Великият Кастор Морвийр, убит от помощничката си? Няма да стане! — Тя погледна окървавения си глезен, после него и очите й се разшириха. — Няма Крал на отровите, глупачке! Онзи метод, който ти показах, дето произвежда течност, имаща вид, вкус и мирис на вода? Той наистина произвежда вода! Напълно безвредно! За разлика от веществото, с което току-що те убодох. То може да убие десет коня!

Пъхна ръка в ризата си и пръстите му сръчно намериха правилната стъкленица, след което я измъкна на светло. Вътре имаше прозрачна течност.

— Противоотровата.

Дей се намръщи и финтира от едната страна на масата, след което тръгна от другата. Но краката й бяха тромави и той я избегна без усилие.

— Крайно недостойно, скъпа! Да се гоним около апарата, в плевня, в средата на нищото в Стирия! Ужасно, крайно недостойно!