Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Стисна с всичка сила юздите и се опита да потисне обратно надигналия се в устата му стомашен сок. Мамка му, той е горд син на Съюза. Нещо повече, той е благородник от знатно семейство. Но най-вече е бляскав офицер от Кралската гвардия и победител в Турнира. Да повърне при вида на малко съсирена кръв означаваше да посрами себе си пред очите на тези идиоти и примитивни диваци. В никакъв случай не биваше да си го позволи. Честта на Съюза сега зависеше от него. Затова Джизал стисна здраво зъби, вторачи се в мократа земя и заповяда на стомаха си да се успокои. Постепенно усети подобрение. Започна да диша дълбоко през носа. Въздухът беше влажен, студен и успокояващ. Успя да се овладее. Обърна се отново към останалите.

Феро клечеше до труповете, заровила ръка почти до китката в една от зеещите рани.

— Студена е — подвикна тя на Деветопръстия, — мъртъв е поне от сутринта. — Тя извади ръката си, цялата омазана в съсиреци.

Джизал избълва мижавата закуска върху предницата на палтото си, без дори да успее да се смъкне от седлото. Слезе, олюля се и пак повърна. Наведе се напред с подпрени на коленете длани и остана така за момент — главата му се маеше, той плюеше стомашен сок в тревата.

— Добре ли си?

Джизал вдигна поглед и направи огромно усилие да си придаде безгрижен вид въпреки провисналата лига от устата.

— Сигурно е от нещо, което съм ял — изломоти той и изтри с разтреперана ръка устата и носа си.

Жалък опит, не можеше да се отрече, но Деветопръстия кимна.

— Сигурно е от месото на закуска. И на мен ми се повръщаше. — Той дари Джизал с една от противните си усмивки, докато му подаваше меха с вода. — Пий повечко, че да го изкараш по-лесно.

Джизал напълни устата си с вода, изжабурка се и я изплю в тревата, като наблюдаваше отдалечаващия се северняк. Странно, помисли си, ако беше дошъл от друг, а не от този варварин, щеше да е почти благороден жест. Отпи отново и се почувства по-добре. Тръгна с несигурна походка към коня си и се качи на седлото.

— Които и да са го направили, били са много и добре въоръжени — каза Феро.

— Трябва да внимаваме — включи се Джизал в опит да си възвърне самочувствието.

— Естествено, че трябва! — Баяз рязко се извърна към него. — Ясно е и без думи! Колко остава до Дармиум?

Лонгфут примижа към небето, после се загледа в далечината. Облиза пръст и го вдигна, за да провери посоката на вятъра.

— Дори човек с моите таланти не би могъл да каже със сигурност, не и без помощта на звездите. Петдесетина мили горе-долу.

— Значи скоро ще трябва да се отклоним от пътеката.

— Няма ли да преминем реката при Дармиум?

— В града цари хаос. Кабриън се е затворил вътре и не пуска никого да влиза. Не можем да рискуваме оттам.

— Добре. Значи ще е при Аостум. Ще обиколим отдалеч Дармиум и после тръгваме на запад. Малко по-дълъг маршрут, но…

— Не.

— Не?

— Мостът на Аостум е разрушен.

— Няма го значи? — смръщи чело Лонгфут. — Господ си знае работата, обича да изпитва вярата ни. Тогава ще прекосим Аос през брод…

— Не. Вали отдавна и реката е придошла. Бродовете са непроходими.

Навигаторът остана озадачен.

— Естествено, вие сте мой работодател и като горд член на моя орден аз ще направя всичко по силите си да се подчиня, но, уви, не виждам друг начин да минем Аос. Щом не можем да използваме мостовете, а бродовете са непроходими…

— Има още един мост.

— Друг мост ли? — за момент лицето на Лонгфут не изразяваше нищо друго освен недоумение, но после очите му рязко се ококориха. — Не искате да кажете…

— Мостът на Олкъс е непокътнат.

Всички се спогледаха мрачно.

— Мислех, че цялото място е руина — каза Деветопръстия.

— Аз чух, че било огромно порутено гробище — рече Феро.

— Нали каза, че никой не припарвал и на мили от това място?

— Ако имах друг избор, никога нямаше да предложа да минем оттам, но нямам. Ще следваме северния бряг на реката до Олкъс.

Никой не се помръдна. По лицето Лонгфут се изписа истински ужас.

— Тръгваме! — кресна Баяз. — Повече от ясно е, че тук не сме на сигурно място. — При тези думи той обърна коня си и се отдалечи от труповете.

Кай сви рамене, плесна с юздите и каруцата затрополи през тревата. Деветопръстия и Лонгфут я последваха с изписани на лицата мрачни предчувствия.

Джизал остана, загледан в труповете. Очите им гледаха укорно сивото небе.

— Не трябва ли да ги погребем?

— Давай, щом искаш — каза Феро и се метна пъргаво на седлото. — Може да повръщаш отгоре им, докато ги зариеш напълно.