Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал обичаше бурите, бяха му интересни. Харесваше му да гледа как едрите капки дъжд бичуват улиците, покривите и стените на Агрионт, как водата препуска шумно в канавките. Силната буря предизвикваше усмивка у човек, седнал удобно на топло зад мокрото стъкло на прозореца на всекидневната си. Тя изненадваше младите дами в парка, караше ги да пищят, а роклите им прилепваха вълнуващо по влажната кожа. През бурята препускаш със смях на уста, когато притичваш с приятелите от една таверна в друга, където после сядаш с халба греяно вино в ръка и чакаш да изсъхнат дрехите ти пред бушуващия огън в камината. Джизал обичаше дъжда толкова, колкото и слънцето.

Но това беше преди.

Тук, в равнината, бурите бяха съвсем други. Не приличаха на гневния изблик на капризно дете, който просто трябва да изчакаш да отмине. Тук бурите бяха студени, убийствени, безмилостни и зли. Бушуваха сърдити и неуморни и фактът, че най-близкият покрив, за топла таверна и дума не можеше да става, беше на стотици мили зад гърба ти, някак придобиваше огромно значение. Дъждът падаше на талази и обливаше като студен душ безкрайната равнина и всичко в нея. Едрите капки се забиваха в черепа на Джизал като камъни, изстреляни от прашка, и щипеха непокритите части на ръцете, ушите и врата му. Водата се процеждаше през косата, през веждите му, стичаше се на струйки по лицето му и попиваше във вече подгизналата яка на дрехата му. Сивата пелена на дъжда заличаваше всичко на повече от стотина крачки напред, не че в тази равнина имаше нещо по-различно от това, което е пред очите ти, нито отпред, нито където и да било. Джизал трепереше от студ и държеше с една ръка реверите на палтото си затворени. Безсмислен жест — отдавна беше мокър до кости. Проклетият продавач в Адуа го беше уверил, че това палто е водоустойчиво. Плати за него солидна сума, хареса му как изглежда в него, докато се оглеждаше в огледалото на магазина готов за живот на открито. Само дето шевовете започнаха да пропускат още при първите капки дъжд, а от няколко часа вече беше толкова мокър, все едно беше влязъл с дрехите във вана, пълна с ледена вода.

Ботушите му също бяха пълни с ледена вода, а бедрата му бяха протрити от търкането в мокрия панталон. Дори седлото му беше подгизнало, скърцаше и жвакаше при всяко движение на клетия кон. Носът на Джизал течеше, а ноздрите и устните му бяха зачервени, дори юздите му причиняваха болки в дланите. Но най-ужасното бяха зърната на гърдите му — два острова на агония насред море от страдание. Това пътуване ставаше направо непоносимо.

— Кога най-после ще свърши всичко — рече недоволно Джизал и умолително вдигна очи към мрачното небе. Дъждът го плесна през лицето, влезе в устата и очите му. В този момент щастието за него се изразяваше просто в суха риза. — Не можеш ли да направиш нещо? — каза жално на Баяз.

— Какво например? — кисело отвърна магьосникът. Цялото му лице беше в струйки от дъжда, водата капеше от сплъстената му брада. — Да не мислиш, че ми е много приятно? Да се скитам из тази равнина на моята възраст? Небесата не правят разлика дали си магус, или не, момче, пикаят отгоре и не ги е грижа върху кого. Затова ти предлагам да започнеш да свикваш и да ми спестиш мрънкането си. Великият водач споделя трудностите с последователите си, с войниците и поданиците си. Така печели уважението им. Великият водач не се оплаква. Никога.

— Майната им — избърбори Джизал под носа си. — Майната му и на дъжда!

— Ти на това дъжд ли му викаш? — Деветопръстия мина покрай него.

На грозната му буца вместо лице грееше широка усмивка. За най-голяма изненада на Джизал още при първите капки онзи си беше свалил окъсаното палто, после и ризата и ги беше увил старателно в мушамата. Продължи да язди гол до кръста, сякаш напълно безчувствен към струите вода, които течаха по мощния му гръб, просечен от белези. Имаше доволния вид на гигантско прасе, въргалящо се в калта.

Първоначално Джизал възприе тази му постъпка като поредна непростима проява на диващина. Беше благодарен, че примитивният прояви известно благоприличие и остана с панталон. Но веднага след като дъждът и студът започнаха да се промъкват под палтото му, се появиха първите съмнения. Вече нямаше как да е по-мокър и да му е по-студено, със или без дрехи, но него поне не го тормозеше непрестанното отвратително търкане на мокрия плат. Сякаш прочел мислите му, Деветопръстия се ухили.

— Просто дъждец. Слънцето не може да грее вечно. Трябва да си реалист за тези неща!