Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Имаме външен посетител. Давайте, полковник, казвайте каквото имате да казвате.

— Аз съм полковник Уест. — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от острия дим. — На дванайсет мили по-нататък по пътя има военен лагер с десет хиляди войници под командването на Негово височество принц Ладисла. Трябват ни ковачи. — Уест се покашля и опита да говори по-силно, без при това да си изкашля дробовете навън. — Кои от вас разбират от работа с метали?

Никой не отговори. Всички сведоха очи към овехтелите си обувки или боси крака, тук-там някой извърна очи настрани към страховитите практици.

— Няма от какво да се притеснявате. Кой разбира от работа с метали?

— Аз, господине.

Един мъж пристъпи напред с дрънчене на окови. Беше кльощав, жилав и леко прегърбен. Светлината от лампата падна върху главата му и Уест осъзна, че изкривява уста от отвращение. Лицето на мъжа беше обезобразено от страховити изгаряния. Едната му половина беше голям сивосинкав белег. Нямаше вежда, а скалпът му беше целият на плешиви петна. Другата половина беше в по-добро състояние, но всъщност човекът направо нямаше лице.

— Бива ме в коването, а и съм бил войник, в Гуркул.

— Добре — тихо рече Уест и с усилие потисна ужаса си от лицето на мъжа. — Име?

— Пайк.

— Някой от другите бива ли го с металите, Пайк?

Обезобразеният затътри крака по редицата и под все по-навъсения поглед на коменданта започна да избутва един по един хора напред.

Уест облиза пресъхналите си устни. Не можеше да повярва как за толкова кратко време след премръзването сега умираше от жега, но ето, оказа се възможно. Стоеше в работилницата и горещината направо го довършваше.

— Ще ми трябва ключ за оковите им, инквизиторе.

— Няма ключ. Оковите са запоени. Не са предназначени за сваляне и аз категорично ви препоръчвам да не го правите. Много от тези хора са изключително опасни. Също така имайте предвид, че ги искам обратно веднага щом намерите някакво друго решение. Инквизицията не толерира преждевременното освобождаване на затворници. — След тези думи той се оттегли и отиде да разговаря с един от практиците.

Пайк издърпа напред още един от редицата и се приближи плахо до Уест.

— Извинете, господине — прошепна дрезгаво. — Дали ще имате място и за дъщеря ми?

Уест сконфузено сви рамене. Искаше му се да вземе всички до един и да запали това проклето място, да го изравни със земята, но бездруго вече беше изискал прекалено много от коменданта.

— Не е разумно: жена сред толкова много мъже. Не е добра идеята.

— По-добра е, отколкото да остане тук, господине. Не бива да я оставя сама. Може да ми помага в ковачницата, ако се наложи, може дори да върти чука — силна е.

Тя не изглеждаше силна. Беше кльощава и изпита, със слабо скулесто лице, тъмно от мръсотия. Уест спокойно би я сбъркал с момче.

— Съжалявам, Пайк, но там, където отиваме, няма да е леко.

Докато се обръщаше да си върви, момичето дръпна ръкава на униформата му.

— И тук не е леко. — Гласът й бе изненадващо мек, а речта гладка. Говореше като образован човек. — Казвам се Кадил. Мога да работя.

Уест я изгледа отгоре, готов да отърси ръкава си, но погледът й му напомни нещо. В очите й нямаше болка, нито страх. Бяха празни и безизразни като на труп.

Арди. Стои пред него с размазана по бузата кръв.

Лицето на Уест се изкриви в болезнена гримаса. Споменът за нея беше като рана, която нямаше да зарасне. Жегата беше непоносима, всяка част от тялото започваше да го сърби, усещаше плата на дрехите като шкурка по потната си кожа. Трябваше да се махне от това ужасно място.

Уест извърна очи от момичето.

— Ще взема и нея — викна той на коменданта.

— Шегувате се, нали, полковник? — изсумтя Лорсен.

— Не съм в настроение за шеги, повярвайте ми.

— Кадърни мъже, да, мога да предположа, че ви трябват. Но просто да си вземете който затворник ви хване окото…

Уест се обърна и се озъби, търпението му съвсем се изчерпа.

— Казах, ще взема и нея!

Ако комендантът беше впечатлен от яростната физиономия на Уест, не го показа.

— Добре. Вземете я. Не мога да ви спра — той се приближи до Уест, — но архилекторът ще научи за това. Той е далеч и ще отнеме време, докато получи новините, но ще научи за това, не се съмнявайте. — Наведе се още по-близо и почти зашепна в ухото му. — Може би някой ден ще ни посетите отново, но тогава ще останете за по-дълго. Може би през това време ще можете да си подготвите лекциите правилно ли е, или не да има наказателни колонии. Ще имате предостатъчно време. — Лорсен се извърна и се отдалечи. — А сега взимайте затворниците и си вървете. Имам да пиша писмо.