Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Да — продължи да си мърмори под носа Ладисла. — Атакуваме ги и ги помитаме обратно през границата…

Въпросната граница се намираше на около сто левги оттук. Уест се възползва от момента.

— Ваше Височество, ако позволите, чакат ме много неща за вършене.

Това си беше самата истина. Лагерът им беше организиран, или по-точно дезорганизиран, без всякаква мисъл за практичност или отбрана. Представляваше хаотичен лабиринт от провиснали брезентови палатки, опънати на широко поле край реката, където земята беше прекалено мека — каруците и фургоните, доставящи продоволствие, почти веднага я бяха превърнали в мочурище. Първоначално нямаха тоалетни, след което същите бяха изкопани твърде плитки и прекалено близо до лагера, недалеч от мястото за складиране на хранителните провизии. Те пък от своя страна се оказаха зле опаковани, лошо подбрани и вече започваха да се развалят, така че привличаха всички плъхове в Англанд. Уест беше сигурен, че ако не беше студът, болестите вече щяха да са плъзнали.

— Разбира се — махна с ръка Ладисла, — чака те много работа. Утре може да ми разкажеш още някоя от историите си, нали, Уест? За полковник Глокта и така нататък. Ех, колко жалко, че е мъртъв! — провикна се принцът през рамо и препусна в лек галоп към огромната си лилава шатра, опъната на върха на един хълм високо над смрадта и бъркотията на лагера.

Уест с облекчение обърна коня си и тръгна надолу по склона към лагера. Мина покрай група мъже, които залитаха през полузамръзналата кал и трепереха от студ. Дъхът им излизаше на пара от устите, докато духаха в увитите си в мръсни парцали ръце. Видя други, с окаяни физиономии, насядали пред кърпените палатки. Нямаше двама еднакво облечени. Бяха се скупчили около малки огньове, толкова близко, колкото можеха да си позволят, без да се подпалят. Някои се суетяха около готварски тенджери, други играеха с подгизнали от влагата карти, трети просто пиеха и гледаха в една точка пред себе си.

По-добре обучените от наборната войска бяха заминали с Крой и Паулдър, а за Ладисла бяха отредени жалките останки: прекалено болните, за да тръгнат на поход, и твърде зле въоръжените, за да влязат в бой — толкова изстрадали хора, че от тях не можеше да се очаква да свършат нищо както трябва. Мъже, които сигурно през целия си живот не бяха напускали родните домове, а сега бяха отведени насила през морето до земя, за която не знаеха нищо, за да се бият с хора, с които нямаха вражда, поради причини, които не разбираха.

Сигурно на тръгване у някои от тях е имало искрица патриотичен плам, може би са били изпълнени с мъжка гордост, но сега тежкият марш, лошата храна и студът бяха прогонили и малкото им останал ентусиазъм. А принц Ладисла със сигурност не беше вдъхновяващият водач, който да им го върне, дори и да си беше направил труда да опита.

Уест се вгледа в мрачните им изнурени лица и те отвръщаха на погледа му, докато минаваше покрай тях — имаха вид на вече победени. Искаха само да си вървят у дома и Уест не можеше да ги вини за това. Той самият искаше същото.

— Полковник Уест!

Едър офицер с гъста брада и униформа на Кралската гвардия се усмихна насреща му. Позна го на мига — Яленхорм. Уест скочи от седлото и стисна с две ръце едрата му лапа. Радваше се да го види — солиден честен човек, на когото можеш да се опреш. Присъствието му тук напомни на Уест за един минал живот, в който той не се движеше сред най-великите мъже на света и всичко беше значително по-просто.

— Как си, Яленхорм?

— Добре, благодаря, господине. Просто обикалям лагера, докато чакаме. — Едрият младеж духна в шепите си и ги разтри енергично. — Като ходя, се стоплям.

— Това е войната. Дълго чакане в неприятни условия. Дълго очакване и кратки моменти на неописуем ужас.

— Е, пак има нещо, което да очакваш — усмихна се Яленхорм. — Как е положението в щаба на принца?

— Непрестанно съревнование кой е най-арогантен, а също най-голям невежа и прахосник — поклати глава Уест. — Ами ти? Как е животът в лагера?

— При нас не е толкова зле. Но ми е жал за тези хора. Не стават за битка. Чух, че през нощта някои от по-възрастните са умрели от студ.

— Случват се такива неща. Да се надяваме, че ще ги погребат достатъчно надълбоко и далеч от хората. — Уест прочете мислите на лейтенанта в погледа му — сметна го за коравосърдечен. Но това е положението, малка част от жертвите във войната с Гуркул бяха загинали в битка. Повечето си бяха отишли заради злополуки, болести и възпаления на привидно нищожни рани. Човек се научава да очаква подобни неща на война. А при това снабдяване на наборната войска нищо чудно всеки ден да погребват поне по неколцина. — Ти да имаш нужда от нещо, Яленхорм?