Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Тук съм само да се уча — склони покорно глава чиракът.

— И както пролича, напредъкът ти е значителен. Как ти се понрави историята, Деветопръсти господарю?

Логън изду бузи и издиша шумно.

— Право да си кажа, надявах се на нещо по-забавно, но каквото — такова.

— Куп врели-некипели, ако питате мен — обади се Лутар.

— За най-голям наш късмет никой не те пита — сряза го Баяз. — Става късно, капитане, може би е време вече да идеш на потока да измиеш съдовете преди лягане.

— Аз ли?

— Един от нас набави храната, друг я сготви, а трети ни забавлява с интересна история след ядене. Само ти от цялата група все още не си направил нищо за другите.

— Само аз ли? А ти?

— О, аз съм прекалено възрастен да шляпам из водата по това време. — Челото на Баяз се свъси. — Всеки велик човек първо трябва да се научи на смирение. Съдовете те чакат.

Лутар отвори уста да отвърне, но веднага се отказа. Изправи се ядно и захвърли одеялото си настрана.

— Проклети паници — изруга под носа си, докато събираше съдовете около огъня, след което се запъти към потока.

Феро го проследи с поглед да се отдалечава и на лицето й се изписа особен израз, сигурно това беше нейният начин да се усмихва. После отново впери поглед в огъня и облиза устни. Логън измъкна тапата от меха с вода и й го подаде.

— Хъ — изръмжа Феро, сграбчи го и отпи. Избърса уста с ръкава си и погледна настрани към Логън. — Какво?

— Нищо — отговори припряно той и отмести поглед. — Няма нищо.

Вътрешно Логън се усмихваше. С малки жестове и време. Точно така ще го направи.

— Студено е, а, полковник Уест?

— Да, Ваше Височество, вече е почти зима.

През нощта беше валяло нещо подобно на сняг — студена лепкава суграшица — и сега всичко беше хванало ледена коричка. Утрото сивееше и сякаш целият свят беше полузамръзнал: копитата на конете им първо изскърцваха в кишата, после джапваха в меката кал отдолу, от премръзналите дървета капеше вода. Уест също мръзнеше. Дъхът му излизаше на пара от потеклия нос, а върховете на ушите му бяха напълно изтръпнали от студа.

Принц Ладисла, изглежда, не усещаше мразовитото утро може би защото се беше увил в огромно палто и бе нахлузил ръкавици от черна лъскава кожа с дълъг косъм, които със сигурност струваха поне няколкостотин марки.

— Въпреки всичко хората изглеждат добре и готови за бой — ухили се широко принцът.

Уест не можа да повярва на ушите си. Вярно, полкът от Кралската гвардия под командването на Ладисла беше в що-годе добро състояние. Големите им палатки бяха опънати насред лагера в правилни редици, пред всяка гореше огън, а край тях бяха вързани конете.

Положението на наборната войска обаче, на онези над две трети от хората, не беше никак завидно. Мнозинството бяха, меко казано, неподготвени — необучени или невъоръжени, някои дори прекалено болни или твърде стари даже да тръгнат на поход, за влизане в битка и дума не можеше да става. Някои имаха единствено дрехите на гърба си, а и те бяха в плачевно състояние. Уест беше забелязал скупчени един до друг мъже, завити по двама-трима наведнъж с половин одеяло и нищо над главите, което да ги пази от дъжда. Истински срам за армията.

— Полкът от Кралската гвардия е добре снабден, Ваше Височество, но ме притеснява положението на хората от наборната войска, които са…

— Да — продължи принцът своя ред на мисли, все едно че Уест въобще не си беше отварял устата. — Готови и под строй. Наточени да влязат в битка! Сигурно ентусиазмът ги сгрява, а, Уест? Нямат търпение да докопат врага! Ех, колко жалко, че трябва само да стоим и да чакаме зад проклетата река!

Уест прехапа устна. Невероятната способност на принца да се самозаблуждава с всеки изминал ден го изнервяше все повече. Негово височество си бе втълпил идеята, че под командването му се намира несравнима по сила войска, а той самият е най-великият и известен навред пълководец. Сигурно по цял ден бленуваше за бляскава победа и завръщане в Адуа, където да го приветстват като герой от войната. И вместо да положи и най-малко усилие това да се случи, той неизменно се държеше така, сякаш победата му е вече факт. Беше в тотално неведение за обкръжаващата го действителност. Сякаш нищо неприятно, отблъскващо или най-малкото несъвместимо с изкривените му представи не попадаше в неговото полезрение. А междувременно контетата от щаба му, които надали, взети заедно, имаха и месец военен опит, се скъсваха да го хвалят за всяко брилянтно решение, съгласяваха се с всяко негово изказване, независимо колко абсурдно беше то, и не спираха да се потупват взаимно по гърбовете.