Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

В Севера след цял ден поход мъжете се настаняваха да ядат и около огньовете имаше строго установен ред кой къде сяда. Главатарят на клана седеше начело, заобиколен от синовете си и именитите воини. По-нататък се нареждаха войниците му по ред на славата им, а събраните от полето селяни, които по време на война сформираха леката пехота, бяха доволни, ако бъдеха допуснати около своите малки огньове отстрани. Всеки си знаеше мястото и то не се променяше, освен ако главатарят изрично не поканеше някого в знак на уважение за всеотдайна служба или изключителен кураж в боя. Седнеш ли където не ти е мястото, рискуваш да те наритат, че дори и да те убият. С две думи, мястото около огъня показваше къде стоиш в живота.

Тук, в равнината, беше различно, но въпреки това Логън забеляза някаква закономерност. Той и Баяз винаги бяха близо до огъня, а останалите сядаха отстрани, по-далеч, отколкото би им се искало. Студът, вятърът и влагата на нощта ги дърпаха към огъня, а присъствието на другите ги отблъскваше по-назад. Логън погледна към Лутар, той надничаше в купата с храна с такова презрение, все едно му бяха сипали пикня — никакво уважение. Погледна и към Феро, стрелкаше го с яростни погледи на жълтите си очи — никакво доверие. Логън тъжно поклати глава. Без доверие и уважение групата им щеше да се разпадне още при първата битка. Доверието и уважението за групата са като хоросана за зида — без него всичко се срива.

Но Логън се беше справял и с по-тежки случаи. Три дървета, Тъл Дуру, Дау Черния и Хардинг Мрачния — би се с тях поотделно и ги победи. Пощади живота им и така те бяха длъжни да го следват. Всеки от тях се бе опитал да го убие, не без причина, разбира се, но накрая той беше спечелил доверието им, уважението им, дори приятелството им. С малки жестове и с много търпение с течение на времето, така беше успял. „Търпението е велика сила, казваше баща му. Не можеш да прекосиш планината за един ден.“ Времето не беше на негова страна, но с бързане нищо нямаше да постигне. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън изпъна изтръпналите си крака, взе меха с вода и се изправи, после бавно се запъти към Феро. Тя проследи с поглед всяко негово движение. Странна беше тази жена и не само на външен вид, въпреки че и външността й не беше от най-обикновените. Характерът й беше твърд, езикът — режещ, а погледът — остър, все качества на нов меч. Беше по-безмилостна от всеки мъж, когото Логън някога беше познавал. Ще речеш, че няма да си мръдне пръста да хвърли клон на давещия се, но за него тя направи много повече и го спаси неведнъж. От всички в групата на нея Логън имаше най-много доверие. Затова той клекна до нея и й подаде меха. За момент остана с протегната напред ръка, загледан в облата сянка на меха, която подскачаше по неравната стена зад гърба й.

Тя изгледа намръщено водата, после Логън, след това грабна меха и пак се прегърби над паницата си. Обърна едното си кльощаво рамо към Логън. Ни дума, ни жест на благодарност, но на него му бе все едно. Все пак не можеш да прекосиш планината за един ден.

Върна се на мястото си и седна тежко до огъня. Загледа се в танцуващите пламъци и отблясъците, които хвърляха по мрачните лица на останалите.

— Някой да знае някакви истории — попита с надежда.

Кай въздъхна шумно, а Лутар го изгледа през огъня и устните му се изкривиха в презрителна гримаса. Феро дори не показа, че го е чула. Обезкуражаващо начало.

— Никой?

Не последва отговор.

— Ами тогава аз знам една-две песни, само да си спомня думите. — Логън се покашля.

— Добре, добре! — намеси се Баяз. — Ако това ще ни спести пеенето ти, аз знам стотици истории. Какво точно ти се слуша? Романтична история, забавна, история за храброст?

— Това място — прекъсна го Лутар, — Старата империя, щом е била толкова велика и могъща, как се е превърнала в подобно нещо? — той кимна към порутените стени и онова, което се простираше зад тях — стотиците мили пуста равнина. — Как се е стигнало до тази пустош?

— Мога да разкажа тази история — въздъхна Баяз, — но за наш късмет в малкото ни пътуване с нас е жител на Старата империя, който също е и любител на историята. Господарю Кай?

Чиракът лениво вдигна поглед от огъня.

— Ще бъдете ли така добър да ни просветите по въпроса? Как Старата империя, люлката на цивилизацията, е изпаднала до това жалко положение?

— Историята е доста дълга — измърмори Кай. — От началото ли да започна?

— Че откъде другаде да почне човек историята си?