Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ето това е много уместен въпрос — изхили се Баяз. — Продължаваш да ме удивяваш, Деветопръсти господарю. Чудя се как ли би отговорил Еуз на този въпрос. — Първия магус придоби отново сериозен вид. — Ако го направиш, аз лично ще намеря сили да ти простя нарушението. Но тя — той кимна към Феро — най-вероятно ще ти отсече ръката.

Логън лежеше по корем и се взираше през високата трева към малката долчинка на плиткия поток. Откъм тяхната страна имаше струпани няколко постройки, по-скоро руините им. Не бяха останали покриви, само порутени стени, повечето от които стигаха на височина едва до кръста. Склоновете на долчинката бяха осеяни с останки от тези стени: камъни, разпръснати наоколо сред разлюляната от вятъра трева. Приличаше на гледка от Севера — след войните там имаше много изоставени села. Много хора бяха принудени да напуснат домовете си, други бяха измъкнати насила или изгорени в тях. Логън неведнъж бе виждал това с очите си. Не се гордееше с тези постъпки, всъщност не се гордееше с почти нищо от онова време. А като се замислеше, и с което и да било друго.

— Не е останало много, за да живееш тук — прошепна Лутар.

— Но предостатъчно да се скриеш — изгледа го навъсено Феро.

Наближаваше вечерта, слънцето беше слязло ниско на хоризонта и останките от селото започваха да потъват в сенки. Долу не се забелязваше никой. Не се чуваше и звук, различен от ромона на потока и свистенето на вятъра през тревата. Нямаше следа от жива душа, но Феро беше права. Това, че няма видима опасност, не означава, че изобщо няма.

— По-добре слезте и огледайте долу — рече Лонгфут.

— Аз да сляза, така ли? — погледна го Логън. — А ти ще чакаш тук, нали?

— Нямам дарба за битки, много добре го знаеш.

— Хъ. Нямаш дарба за битки, ама имаш такава да се набъркваш в тях.

— Аз откривам неща, навигатор съм. Не съм дошъл да се бия.

— Тогава сигурно можеш да ми намериш прилично ядене и легло за през нощта — сряза го Лутар със скимтящия си южняшки акцент.

Феро изфуча от раздразнение.

— Някой трябва да отиде — гракна тя и запълзя надолу по корем. — Тръгвам отляво.

Никой друг не помръдна.

— Тръгваме и ние — изръмжа Логън.

— Кой, аз? — попита Лутар.

— А кой мислиш? Три е добро число. Тръгвай и гледай да не вдигаш шум.

Лутар се загледа в долчинката, облиза нервно устни и потри длани. Притеснен е, помисли си Логън, притеснен и едновременно доволен от себе си като новобранец преди битка, който си вири носа и се преструва, че не го е страх. Но на Логън това не можеше да му убегне, виждал го бе стотици пъти.

— Какво чакаш, изгрева ли? — изръмжа той.

— Гледай си твоята работа, северняко — изсъска Лутар и пропълзя напред към ръба на долчинката. — Имаш си достатъчно недостатъци, за които да мислиш!

Големите му лъскави шпори иззвънтяха силно, докато прехвърляше ръба и се спускаше надолу по корем. Направи го по възможно най-нескопосания начин и задникът му се вирна над тревата.

Логън го сграбчи за дрехата, преди да успее да се отдалечи и на крачка.

— Ще ги свалиш, нали?

— Моля?

— Шибаните шпори! Казах без шум! Що направо не си окачиш звънче на оная работа?

Лутар се намръщи, седна и понечи да разкопчае едната.

— Лягай долу! — изсъска му Логън и го натисна по гръб на земята. — Искаш да ни избият ли?

— Разкарай се от мен!

Логън го притисна отново и заби пръст под носа му.

— Не смятам да умирам заради шибаните ти шпори, ясно ли е? Ако не можеш да пазиш тишина, оставаш тук с навигатора. Може би с негова помощ ще успееш да намериш пътя надолу, след като се уверим, че е безопасно. — Той изгледа свъсено Лонгфут, поклати глава и започна да пълзи надолу.

Феро вече беше преполовила пътя до потока и сега се прехвърляше през останките от стените. Притичваше, снишена към земята, с ръка на дръжката на сабята си, и се промъкваше през пролуките помежду им. Безшумна и бърза като вятър.

Впечатляваща гледка, помисли си Логън, но станеше ли дума за промъкване, той самият нямаше равен. Като млад беше известен с това. Отдавна беше спрял да брои зад колко хора и шанка беше успял да се промъкне незабелязан. Първото, което чуваш от Кървавия девет, е шуртенето на личната ти кръв от прерязаното ти гърло, такива слухове се носеха за него. Едно се знае за Логън Деветопръстия — че е безшумен като сянка.

Той достигна първата стена и много предпазливо преметна единия си крак отгоре й. Долепи се до ръба и плавно се прехвърли от задната страна. Докато премяташе другия си крак, закачи няколко разхлабени камъка от зида и ги повлече със стържене надолу. Понечи да ги хване, преди да паднат на земята, но успя единствено да ги подметне непохватно. Това допълнително усложни нещата, защото лакътят му събори нови камъни по пътя си, които изтропаха долу. Като капак на всичко залитна, стъпи накриво на болния си глезен, извика от болка и се изтърколи в голям магарешки бодил.