Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Сега беше ред на Глокта да се замисли. Хм, добър въпрос. Как стана така?

— За сакат човек възможностите за кариера не са много.

Айдър бавно закима, без да откъсва поглед от него.

— Сигурно ви е било доста тежко. Да се върнете след толкова време в тъмницата и да откриете, че приятелите са ви забравили. Да видите в очите им само вина, съжаление и отвращение. Да се окажете съвсем сам.

Единият клепач на Глокта потрепери и той внимателно го разтри. Не беше обсъждал с никого тази част от живота си. А ето как сега я обсъждам с напълно непозната жена.

— Не е тайна за никого, че съм трагична фигура. Преди не бях човек, а същински задник, сега пък съм само човешка обвивка. Изберете което ви устройва.

— Сигурно ви е писнало да ви третират по този начин. Това сигурно ви побърква.

И представа си нямаш колко.

— Но все пак е странно измъчваният да се превърне в мъчител.

— Напротив, няма нищо по-естествено от това. Хората постъпват с другите така, както останалите са постъпвали с тях. Вие сте били продадена от баща си и купена от съпруга си, а сега на свой ред купувате и продавате.

Айдър се намръщи. Ето ти мисъл, над която да поразсъждаваш.

— Аз бих очаквала страданията да ви направят по-съпричастен.

— Съпричастност? Това пък какво беше? — Глокта примижа от болка и разтри болния си крак. — Тъжната истина е, че болката те кара да съжаляваш най-вече себе си.

Логън се намести на седлото и примижа към няколкото птици, които се рееха високо над великата равнина. Ама как само го болеше задникът. Вътрешните страни на бедрата му бяха протрити и зачервени, а носът му не долавяше друго освен миризмата на коня. Не можеше да си намери място на седлото, нямаше къде да си дене топките. Все бяха смачкани, независимо колко често бъркаше в панталона да ги намества. Проклетото пътуване ставаше все по-тежко.

В Севера беше свикнал да разговаря по време на пътуване. Като момче говореше с баща си. Като младеж говореше с приятелите. Докато следваше Бетод, говореше с него, по цял ден разговаряха. Тогава бяха доста близки, почти като братя. Разговорите откъсваха мислите му от пришките по краката и от глада в стомаха. А също от вечния студ и от това кой беше умрял предишния ден.

Логън беше свикнал да се смее на историите на Кучето, докато газеха в снега, или да бистри тактики с Три дървета, докато яздеха през калта. С Дау Черния спореха непрекъснато, докато джапаха през тресавищата, и никоя тема не беше недостойна за една добра препирня. Дори с Мрачния бе успял да размени някоя и друга шега, а това беше постижение, с което малцина можеха да се похвалят.

Логън въздъхна и дългата болезнена въздишка заседна на гърлото му. Хубави времена бяха, но сега всичко е зад гърба му, останало е в слънчевите долини от миналото. Всичките момчета са обратно при пръстта. Замълчаха завинаги. Но най-лошото беше, че оставиха Логън сам на другия край на света в компанията на тези тук.

Великият Джизал дан Лутар не се интересуваше да чуе ничия история освен своята. Яздеше встрани, седнал сковано на седлото, надменен, с гордо вдигната брадичка. Показва на всички колко ги превъзхожда и ненавижда. Гледа отвисоко на света и се перчи като момче с новия си меч, без да разбира, че в това няма нищо, с което да се гордееш.

Баяз пък не се интересуваше от тактики. Ако въобще проговореше, само излайваше някой и друга дума и на въпросите отговаряше с „да“ и „не“. Мръщеше се и се оглеждаше, все едно е направил голяма грешка и вече не вижда начин да се измъкне от положението. Дори чиракът му изглеждаше променен. Откакто бяха напуснали Адуа, все беше мълчалив, неприветлив и подозрителен. Брат Лонгфут винаги яздеше пред тях и избираше нови маршрути, но така беше по-добре. Колкото останалите не говореха, толкова той не млъкваше.

Феро яздеше встрани от веселата дружина, прегърбена и с толкова свъсено чело и намусена физиономия, че чак белегът на бузата й се сгърчваше. В сравнение с нея останалите изглеждаха направо веселяци. Тя се наведе напред и заби глава срещу вятъра, все едно се надяваше, че от това ще го заболи. По-забавно ще е да се шегуваш с чумата, отколкото с нея, реши Логън.

Весела дружина, няма що. Раменете му се отпуснаха вяло.

— Колко още остава до края на света? — попита той Баяз без особена надежда за отговор.

— Има още — изръмжа магьосникът през стиснати зъби.

И Логън продължи да язди, изморен, изранен и отегчен. Отново погледна реещите се в небето птици. Хубави, тлъсти птици. Облиза устни.