Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Чакайте! Взех пари! Признавам! Аз взех пари!

— Пари ли? — Глокта отпусна леко клещите, от челюстите им се отрони капка кръв и падна върху бледия крак на Харкър. — Какви пари?

— Които Давуст взе от местните! След бунта! Накара ме да набележа всички, които бяха по-богати, прибрахме ги и Давуст заповяда да ги обесят заедно с останалите! После реквизирахме цялата им собственост и двамата с Давуст си поделихме парите! Той държеше своя дял в едно сандъче в спалнята си и когато изчезна… аз го взех!

— Къде са сега парите?

— Няма ги! Изхарчих ги! За жени… вино и, и, и каквото се сетите още!

— Тц, тц, тц. Алчност и конспирация, несправедливост и предателство, обир и убийство. Точните съставки на пиперливите истории, които хората толкова много обичат. Пикантно, но няма връзка със задачата ми. — Глокта намести пръсти около дръжките на клещите. — Началникът, не парите му ме интересуват в момента. Започва да ми омръзва да задавам все един и същ въпрос, повярвай ми. Какво стана с Давуст?

— Аз… аз… не знам!

Сигурно е така. Но не този отговор искам да чуя.

— Продължавам да не съм доволен. — Глокта стисна рязко и челюстите се сключиха с тихо изщракване.

Харкър изкрещя, започна да се мята и да реве от болка. От червения квадрат, където допреди беше зърното му, бликна кръв и потече на тъмни струи по белия му корем. Глокта усети остър бодеж във врата си и примижа. Изпъна силно шия, докато не чу познатото изпукване. Странно, след време дори най-ужасните страдания на друг започват да ти носят само… отегчение.

— Практик Фрост, инквизиторът кърви! Ако обичаш!

— Ишфинете. — Нагорещеният до оранжево ръжен глухо иззвъня, когато Фрост го издърпа от мангала.

Дори отдалеч Глокта долови горещината на метала. Ех, нажеженото желязо. След него не остават скрити тайни и истината винаги лъсва.

— Не! Не! Аз… — думите на Харкър преминаха в крясък, когато Фрост заби нагорещеното желязо дълбоко в раната на гърдите му.

Стаята се изпълни с мириса на печено месо и за най-голямо свое отвращение Глокта чу как празният му стомах закъркори. От колко време не съм ял сочно печено месо? Избърса новата пот, избила по лицето му, и раздвижи схванатите си рамене. Грозна работа е това. Защо продължавам?

Единственият отговор беше изстъргването на ръжена обратно в мангала, съпроводено от облак ярки искри над въглените. Харкър се извиваше на стола, скимтеше и се тресеше от болка. Изпулените му очи бяха насълзени, а от почернялата плът на гърдите му се издигаше тънка струйка дим. Естествено, че е грозна работа това моето. Той несъмнено си го е заслужил, но променя ли се нещо от това? Сигурно наистина няма представа какво е станало с Давуст, но и от това нищо не се променя. Въпросите трябва да бъдат зададени, и то по точно този начин, с очакване, че той знае отговорите.

— Защо продължаваш да упорстваш, Харкър? Да не би… да мислиш, че… след като приключа със зърната ти, ще ми свършат идеите? Това ли си мислиш? Че след зърната ще спра?

Харкър се взираше в него, от устата му бликаха лиги и образуваха балончета при всяко отваряне на устните.

— О, не, не, не. Това е само началото. Това даже е прелюдия към началото. Всичкото време на света е пред нас. Дни, седмици, ако трябва, месеци. Сериозно ли си мислиш, че ще опазиш тайните си толкова дълго? Сега ти ми принадлежиш. На мен и на тази стая. Това няма да свърши, преди да науча каквото искам. — Глокта се пресегна и хвана с два пръста другото зърно на Харкър. Вдигна отново клещите и отвори кървавите им челюсти. — Толкова ли трудно е да го разбереш?

Трапезарията на магистър Айдър беше истинска радост за окото. Нежният бриз от тесните прозорци нагъваше на вълни ефирните завеси в сребристо и пурпурно, в златисто и виолетово, зелено, синьо и яркожълто. Мраморните стени бяха украсени с пана от фина дърворезба, а в ъглите на стаята стояха глинени делви с човешки ръст. По пода бяха нахвърлени небрежно декоративни възглавнички, които сякаш подканяха човек да се излегне върху тях и да потъне в забравата на удобството. Във високи стъкленици горяха цветни свещи и изпълваха стаята с топла светлина и сладък аромат. В единия край на стаята имаше малък басейн със звездовидна форма, в който тихо шумолеше вода. В аранжировката прозираше определена театралност. Прилича на будоар на някоя кралица от кантикските легенди. Но централното място в тази прелестна експозиция се заемаше от самата магистър Айдър. Самата кралица на търговците. Тя седеше начело на масата, облечена в семпла снежнобяла роба с една вълнуваща подробност — блестящата коприна беше съвсем леко прозрачна. Всеки инч от загорялата от слънцето й кожа беше украсен с малко състояние във вид на бижута. Косата й беше прибрана на кок с малки гребенчета от слонова кост, а няколко кичура бяха оставени да падат ефектно покрай лицето. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала целия ден в подготовка за вечерта. И нито секунда не е пропиляна напразно.