Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Вратата се отвори още преди Глокта да почука. На прага застана Кадия, висок и слаб, облечен в бялата си роба.

— Ще влезете ли? — хадишът отиде до единствения стол в стаята и седна.

— Чакай тук — каза Глокта.

— Хъ.

Отвътре бараката се оказа дори по-неприветлива. Чисто и подредено, но каква нищета само. Височината на тавана едва позволяваше да стоиш изправен, а подът беше просто добре отъпкана земя. В единия край на стаята върху празни дървени сандъци имаше сламена постелка, а до нея — столче. Под прозореца имаше широк шкаф с няколко книги върху него и почти догоряла свещ. В това и в една очукана кофа за естествени нужди се състоеше цялото несметно богатство на Кадия. Няма следа от скрито тяло на началник от Инквизицията, но човек никога не знае. Човешкото тяло може да се скрие на невероятни места, ако е нарязано на малки парчета…

— Трябва да се изнесете от гетото. — Глокта затвори вратата и тя изскърца на разнебитените си панти.

Отиде до сламеното легло и седна тежко.

— На местните е забранено да влизат в централната част на града, не знаете ли?

— Убеден съм, че във вашия случай може да се направи изключение. Имате право на жилище в Цитаделата. Тогава няма да ми се налага да бия целия този път винаги когато реша да поговорим.

— Жилище в Цитаделата ли? Докато хората ми гният в тази мръсотия? Най-малкото, което може да направи водачът, е да споделя товара с народа си. Аз друго и не мога да им предложа повече. — В гетото беше горещо като в пещ, но това, изглежда, не притесняваше Кадия. Погледът му беше спокоен, той се взираше в Глокта с тъмните си и студени като дълбок вир очи. — Не сте ли съгласен?

Глокта разтри скования си врат.

— О, абсолютно. Мъченичеството ви подхожда, но ще трябва да ме извините, че няма да се присъединя към вас. — Глокта прокара език по голите си венци. — Пожертвах достатъчно вече.

— Сигурно има още какво да пожертвате. Хайде, задавайте въпросите си.

Нямаме търпение да минем по същество, значи. Нищо за криене или нищо за губене?

— Знаете ли какво се е случило с предшественика ми, началник Давуст?

— Много се надявам да е умрял в нечовешки болки.

Глокта усети как веждите му се вдигат от изненада. Последното, което очаквах да чуя — искрен отговор. Може би това е първият подобен отговор, който получавам на този въпрос, което пък съвсем не означава, че подозренията ми са намалели.

— Нечовешки болки, така ли?

— Точно така, непосилни болки. Надявам се също и вие да го последвате.

Глокта се усмихна.

— Не се сещам за някого, който да не споделя надеждите ви, но да се върнем на Давуст. Замесени ли са ваши хора в изчезването му?

— Възможно е. Давуст ни предостави достатъчно причини. Много семейства загубиха съпрузи, бащи, дъщери вследствие на неговите чистки, изпитване на лоялността и примери за назидание. Хората ми наброяват хиляди, не мога да ги държа до един под око, но ще ви кажа едно: аз не знам нищо за изчезването му. Когато един дявол падне, веднага изпращат друг на негово място и ето ви и вас. Хората ми не печелят нищо от това.

— Освен например мълчанието на Давуст. Може би е разбрал, че сте сключили сделка с гуркулите. Сигурно присъединяването към Съюза не се е оказало точно каквото сте очаквали.

— Нищо не разбирате — изсумтя презрително Кадия. — Дагосканец никога няма да сключи сделка с гуркул.

— За чужденците вие доста си приличате.

— За някой неук чужденец да. Имаме тъмна кожа и се молим на бог, но тук приликите свършват. Ние, дагосканците, никога не сме били войнствен народ. Ние си бяхме на нашия полуостров, на сигурно място зад стените ни, докато през това време гуркулската империя се разпростираше като чума из Кантика. Смятахме, че завоеванията им не ни засягат. Глупави бяхме да мислим така. Пред портите ни пристигнаха пратеници и поискаха от нас да коленичим пред гуркулския император и да признаем, че само пророкът Калул говори с божиите думи. Отказахме да направим и двете. Тогава Калул се закле, че ще ни унищожи. И сега, както изглежда, най-после е на път да го стори. Целият Юг ще падне под властта му.

А архилектор Сълт няма да остане никак доволен.

— Кой знае? Може пък бог да ви се притече на помощ?

— Бог помага на онези, които сами си помагат.

— Тогава може да опитаме да оправим някои от проблемите между нас.

— Нямам никакво намерение да ви помагам.

— Дори ако така ще помогнете на себе си? Смятам да издам заповед. Централната част на града ще бъде отворена и хората ви ще могат да ходят където и когато поискат. Гилдията на търговците на подправки ще бъде изгонена от Великия храм и така той отново ще стане ваше свято място. На дагосканците ще бъде разрешено да носят оръжие, всъщност ще ги въоръжим от собствените ни оръжейни. Всички местни ще бъдат третирани като пълноправни поданици на Съюза. Най-малко това заслужават.