Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Аз не спя.

— Какво, никога ли? — зяпна я онзи.

— Рядко.

— Това обяснява лошото й настроение — промърмори под носа си Лонгфут.

Със сигурност навигаторът не целеше забележката му да бъде чута, но за Феро това не беше проблем.

— Настроението ми си е моя работа, глупако.

Навигаторът не отговори, уви се в одеялото си и се опъна край огъня.

— Добре, щом искаш да пазиш първа — каза Деветопръстия, — но ме събуди след няколко часа. Ще се редуваме.

Бавно, тихо, присвила очи от напрежение да не издаде и звук, Феро се промъкна до каруцата. Сушено месо. Сухари. Бутилка с вода. Достатъчно да изкара дни наред. Напъха всичко в платнена торба.

Един от конете се подплаши и изпръхтя. Феро го стрелна с гневен поглед. Тя можеше да язди. Яздеше добре, но не искаше да се занимава с коне. Проклети глупави големи добичета. И миришат лошо. Може и да се движат бързо, но искат много храна и вода. Чуват се и се виждат от мили. А и оставят големи ясни следи. Язденето те прави слаб. Разчиташ на коня, а после, като се наложи да тичаш, разбираш, че вече не можеш.

Феро разчиташе само на себе си. Преметна торбата през едното си рамо, а лъка и колчана със стрелите през другото. Хвърли последен поглед към заспалите фигури на останалите. Приличаха на тъмни могили, струпани около огъня. Лутар се беше завил до брадичката и спеше. Беше обърнал красивото си лице към тлеещите въглени. Баяз лежеше с гръб към нея, но тя забеляза бледото отражение на светлината от жарта по голото му теме и дочу равномерното му дишане. Лонгфут се беше завил презглава, но голите му крака стърчаха от другата страна. Бяха слаби и кокалести, с изпъкнали сухожилия, като корени на дърво, надигащи пръстта. Очите на Кай бяха станали на две тънки цепки, в отворите им се отразяваше ярко светлината от огъня. Изглеждаше като буден и все едно че гледаше право във Феро, но гърдите му се повдигаха равномерно и устата му зееше. Спеше дълбоко и със сигурност сънуваше.

Феро се намръщи. Само четирима? Къде е големият бял? Видя одеялото му в далечния край на падината, куп тъмни и светли гънки, но нито следа от човек. И чу гласа му.

— Тръгваш ли си вече?

Зад нея е. Феро не можа да повярва. Как бе успял да се промъкне зад гърба й, докато крадеше храната? Имаше вид на прекалено едър, прекалено бавен и твърде шумен, за да се промъква така. Тя тихо изруга. Трябваше да прояви повече ум и да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Феро се извърна бавно и отстъпи назад към конете. Той пристъпи напред и разстоянието между двамата остана непроменено. Светлината от огъня се отразяваше в крайчеца на окото му и очертаваше едната му челюст, изкривена и брадясала. Загатваше очертанието на кривия му нос и два кичура мазна коса, развети от вятъра.

— Не искам да се бия с теб, бял. Виждала съм те как се биеш.

Спомни си как за секунди беше убил петима и как това изненада дори нея. Споменът беше още ярък в паметта й — кънтящият му смях, разкривеното му от жажда за кръв лице, наполовина усмихнато, наполовина разтегнато в злобна гримаса, цялото в кръв и слюнка. Спомни си го как стоеше като обезумял насред всичките онези обезобразени трупове, пръснати подобно на стари парцали по каменния под. Не че тя се изплаши тогава, Феро Малджин не се страхува от нищо.

Но знае кога да прояви предпазливост.

— Аз също не искам да се бия с теб — каза Деветопръстия, — но когато сутринта Баяз разбере, че те няма, ще ме прати да те върна. Аз пък съм те виждал как тичаш, затова ще предпочета да се бия с теб, отколкото да те гоня. В това поне ще имам някакъв шанс.

Той беше по-силен и тя го знаеше. Почти се беше възстановил и се движеше нормално. Феро съжали, че му бе помогнала. Да помагаш на хората винаги води до проблеми. Боят с него носеше много рискове. Да, тя беше достатъчно корава, но не искаше лицето й да се превърне в кървава каша, както стана с онзи грамаден северняк Каменотрошача. Нито пък гореше от желание да бъде пронизана от меч, да й смаже капачките на коленете или да й отсече главата с един замах.

Нищо подобно не й допадаше.

Прекалено близо е, за да използва лъка, но ако тя побегнеше, той щеше да вдигне останалите, а те имаха коне. Боят така или иначе щеше да ги събуди, ала успееше ли да удари първа и бързо, може би имаше шанс да се измъкне. Неприятно, но какъв друг избор имаше? Феро бавно свали торбата с храна от рамото си и я пусна на земята, след това направи същото с лъка и стрелите. Сложи ръка на дръжката на сабята си и забеляза, че той направи същото.