Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— После?

Феро забеляза фините бръчки около очите и над носа му да се задълбочават, а устните му се изпънаха. Ядосан е, реши тя, не му допадат въпросите ми.

— После продължаваме напред.

— Колко дълго?

— Цяла зима и малко от пролетта — грубо отвърна Баяз. — После се връщаме. — Смушка коня си и настигна първите в колоната.

Феро не се отказваше лесно. Лукав стар негодник като този бял не можеше да я спре. Тя на свой ред смушка коня си и отново се изравни с Баяз.

— Какво е Първият закон?

Баяз се извърна рязко към нея.

— Какво знаеш за него?

— Недостатъчно. Чух ви, докато си говорехте за него с Юлвей.

— Подслушвала си ни, а?

— Говорите силно, а аз имам силен слух — Феро сви рамене. — Няма да си нахлупвам кофа на главата заради вашите тайни, я. Какво е Първият закон?

Челото на Баяз се смръщи и устните му се извиха надолу. Отново гняв.

— Това е ограничение, което Еуз наложи на синовете си. Първото правило, създадено след хаоса в древността. Забранено е да се докосваш до Другата страна. Забранено е да общуваш с долния свят, да призоваваш демони и да отваряш портите на ада. Това е Първият закон, основополагащ принцип на цялата магия.

— Хм — изсумтя Феро. Нищо не разбра от думите му. — Кой е Калул?

Веждите на Баяз се сключиха, той се намръщи още повече и присви очи.

— Никога ли не спираш да задаваш въпроси, жено?

Въпросите го вбесяват. Хубаво. Значи са правилните въпроси.

— Ще разбереш, като спра да питам. Кой е Калул?

— Калул е магус — ядосано отвърна Баяз. — Един от моя орден. Втори от дванайсетте чираци на Ювенс. Открай време ми завижда, защото съм Първи. Жаден е за власт. Наруши Втория закон в опит да ме измести. Яде човешка плът и накара други да сторят същото. Провъзгласи се за пророк и подлъга гуркулите да му служат. Това е Калул. Мой враг и твой също.

— Какво е Семето?

Лицето на магьосника внезапно потръпна. Бяс, може би дори страх. След това чертите му омекнаха.

— Какво е? — повтори Феро.

Той се усмихна и усмивката му разтревожи Феро повече от гнева. Наведе се към нея, така че останалите да не чуят.

— Това е инструментът на твоето отмъщение. На нашето отмъщение. Но е много опасно. Дори само да говориш за него е опасно. Онези непрекъснато слухтят. Затова сега по-добре сложи край на въпросите си, преди отговорите да погубят всички ни. — Баяз препусна пред групата.

Този път Феро не го последва. Сега знаеше достатъчно. Знаеше достатъчно, за да вярва още по-малко на Първия магус.

Плитка падина в земята, едва четири разкрача широка. Просто слегнат участък, заобиколен от ниска купчина черна влажна пръст със стърчащи от нея корени. Това беше най-доброто, с което разполагаха като място за пренощуване. Направо чудо, че го намериха, за цял ден път тази падинка беше единственият по-различен терен, който Феро бе забелязала.

Огънят, който запали Лонгфут, вече се разгаряше и пламъците му облизваха жадно дървото, пращяха и полягаха под всеки порив на вятъра. Петимата бели седяха скупчени един до друг, свити на топло край него, с ярко огрени изнурени лица.

Говореше само навигаторът. Говореше за великите си постижения. Как ходил на това и онова място. Как знаел това и онова. За невероятния си талант за едно или друго. На Феро й беше писнало от него и го беше предупредила два пъти. Първия път беше решила, че е пределно ясна. Втория път се увери в това. Сега той не смееше да й говори повече за идиотските си пътувания, но останалите страдаха мълчаливо.

Имаше място и за нея при огъня, но тя не го искаше. Предпочиташе да бъде сама, седнала с кръстосани крака над останалите, на самия ръб на падинката. Тук горе духаше и беше студено, затова тя придърпа по-здраво одеялото около треперещите си рамене. Странно и плашещо нещо е студът. Мразеше го.

Обаче го предпочиташе за компания пред останалите.

Феро продължи да седи сама отстрани, мрачна и мълчалива, наблюдаваше как светлината постепенно изтича от свъсеното небе и мракът бавно плъзва по земята. Накрая и последната светлина на хоризонта се превърна само в светло ръбче по краищата на надвисналите облаци.

Големият бял се изправи и я погледна.

— Стъмва се — каза той.

— Хъ.

— Така става, като се скрие слънцето, нали?

— Хъ.

Онзи се почеса отстрани по дебелия врат.

— Трябва да имаме стража за през нощта. Може да е опасно тук по тъмно. Ще стоим на смени. Аз съм пръв, после е Лутар…

— Аз ще стоя на стража — изръмжа Феро.

— Няма проблем. Легни поспи, ще те събудя по-късно.