Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Шикел стоеше на прага с наведена глава. Раните и синините по мургавото й лице вече бяха изчезнали и по него нямаше следа от премеждията в подземието. Обаче тя никога не поглеждаше към Глокта, винаги беше с наведена глава. Някои рани зарастват по-бавно, други никога. От опит го знам.

— Какво има, Шикел?

— Магистър Айдър ви кани на вечеря.

— Така ли?

Момичето кимна.

— Изпрати й отговор, че за мен ще бъде чест да отида.

Глокта проследи излизането на момичето и отпусна отново глава на възглавницата. Ако изчезна утре, поне ще съм спасил едно човешко същество. Може би това ще означава, че животът ми не е бил пропилян напразно. Санд дан Глокта, защитник на слабите. Твърде късно ли е да стана… добър човек?

— Моля ви! — изписка Харкър. — Моля ви! Не знам нищо!

Беше здраво завързан за стола и почти не можеше да мърда тяло. Но компенсира с очи. Погледът му прескачаше трескаво от един на друг от блестящите на ярката светлина инструменти, които бяха подредени на изподрания плот на масата. О, да, ти разбираш по-добре от други как точно стават нещата тук. Често знанието е противоотрова за страха. Но не и тук. Не и сега.

— Нищо не знам!

— Нека аз преценя какво знаеш и какво не. — Глокта избърса потта от лицето си. В стаята беше горещо като в ковачница и горящите въглени в мангала допълнително влошаваха положението. — Ако някой мирише на лъжец и има цвят на лъжец, той най-вероятно е лъжец, нали така, Харкър?

— Моля ви! Тук всички сме на една страна!

На една страна ли сме? Наистина ли?

— Казах ви истината!

— Сигурно, но недостатъчно от нея.

— Моля ви! Ние сме колеги, приятели сме!

— Приятели, казваш. За мен приятелят е просто познат, който все още не те е предал. Ти такъв ли си, Харкър?

— Не!

— Е, щом не си приятел, значи си враг, нали? — намръщи се Глокта.

— Какво? Не! Аз просто… аз просто… аз само исках да разбера какво се е случило! Това е всичко! Не съм искал да… моля ви!

Моля, моля и пак моля, писна ми да слушам все това.

— Трябва да ми повярвате!

— Единственото, което трябва сега, е да получа отговори.

— Питайте, началник, моля ви! Дайте ми шанс да сътруднича!

Така значи, твърдата ръка вече не изглежда чак толкова добра идея, а?

— Просто задайте въпросите и аз ще направя всичко по силите си да ви отговоря!

— Добре тогава. — Глокта застана до здраво вързания си затворник и се подпря на ръба на масата. Надвеси се над него. — Отлично. — Ръцете от китките надолу и лицето на Харкър бяха наситенокафяви, силно почернели от слънцето, но останалата част от тялото му беше млечнобяла, почти прозрачна като глист и цялата в гъсти дебели черни косми. Крайно непривлекателна гледка, но можеше и по-зле да е. — Тогава ми отговори на този въпрос. Защо мъжете имат зърна на гърдите?

Харкър примигна, после преглътна смутено. Вдигна очи към Фрост, но не откри отговор там. Албиносът го наблюдаваше, без да мигне, очите му блестяха студено като два розови диаманта, а по бялата кожа около маската му бяха избили едри капки пот.

— Аз… не съм сигурен, че разбирам въпроса, началник.

— Кое толкова те затруднява? Зърна, Харкър, на мъжете. За какво са им? Не си ли се замислял по въпроса?

— Аз… аз…

Глокта въздъхна.

— От мокрото се разраняват и болят. От жегата изсъхват и пак болят. Някои жени по непонятни за мен причини много държат да си играят с тях в леглото, сигурно защото си мислят, че на нас това ни харесва, и не подозират, че всъщност е точно обратното. — Глокта посегна бавно към масата и пръстите му хванаха дръжките на клещи. Харкър проследи движението му с разширени от ужас очи. Глокта ги вдигна пред очите си и огледа добре наточените им, блеснали на ярката светлина челюсти. — Зърната на мъжа — промърмори — са голяма досада, само му пречат. Знаеш ли, като изключим грозните белези, аз въобще не съжалявам, че се разделих с моите. — При тези думи той хвана с пръсти едното зърно на Харкър и го издърпа силно напред.

— Ааа! — изпищя бившият инквизитор и столът заскърца при отчаяните му опити да се извърти настрани. — Не!

— Какво, заболя ли те? В такъв случай съмнявам се, че ще ти хареса каквото следва. — Глокта прокара отворените челюсти на клещите около опънатата плът на Харкър и стисна.

— Ау! Ау! Моля ви! Началник, умолявам ви!

— От молбите ти няма полза. От теб искам само отговори. Какво стана с Давуст?

— Кълна се в живота си, не знам!

— Това не ми върши работа. — Глокта стисна по-силно клещите и металът се заби в кожата на Харкър, който отчаяно изписка.