Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Мамка му — изруга Логън и задърпа оплелата се в палтото му дръжка на меча, същевременно се опитваше и да стане.

Хубаво поне, че не беше извадил оръжието си преди това, сега сигурно щеше да се е наръгал на собствения си меч. Нещо подобно се случи с негов приятел. Толкова се беше улисал в крещене по време на битката, че се спъна в стърчащ от земята корен и при падането си разцепи главата на собствената си секира — бегом марш обратно при пръстта.

Логън приклекна насред съборените камъни и зачака някой да го връхлети отнякъде. Никой не се появи. Чуваше само стоновете на вятъра през дупките в стените и тихия ромон на потока. Пропълзя покрай камара натрошен камънак, промъкна се през някогашен вход на къща, после се прехвърли през друга срутена стена. Отново куцаше и пъшкаше при всяко стъпване с болния глезен, но вече дори не си правеше труда да не вдига шум. Наоколо нямаше никой. Разбра го още щом падна. Ако имаше някой, в никакъв случай нямаше да пропусне да се възползва от жалкото му изпълнение. Ако Кучето беше жив, сега сигурно вече щеше да се е просълзил от смях. Логън размаха ръка към върха на склона и след малко видя Лонгфут да се изправя и да маха в отговор.

— Няма никой — рече Логън под носа си.

— И по-добре, че е така — изсъска Феро само на крачка-две зад гърба му. — Някаква нова съгледваческа тактика ли е това, бял? Вместо да търсиш врага, вдигаш колкото шум можеш и чакаш той да дойде при теб.

— Просто съм отвикнал — сопна се Логън. — Нищо не е станало. Тук няма никой.

— Но е имало неотдавна. — Феро стоеше в очертанията на някогашна къща с прикован в земята поглед.

Пред нея имаше обгорен кръг трева, ограден от наредени камъни. Лагерен огън.

— Преди не повече от ден-два — промърмори Логън, докато разравяше пепелта с пръст.

— Все пак няма никой, а? — Лутар се появи зад гърба му със самодоволен вид, все едно се беше оказал прав за нещо, но Логън не можа да се сети за кое по-точно.

— Радвай се, че е така, иначе сега щяхме да ви кърпим задниците!

— Ще ви закърпя аз вас двамата, мамка му! — изсъска Феро. — И по-добре да ви зашия празните бели глави една за друга! Безполезни сте като торба пясък насред пустинята! Наоколо е пълно със следи. Коне и поне една каруца.

— Може да са търговци — каза Логън обнадежден. После с Феро се спогледаха. — Но по-добре занапред да се придържаме встрани от пътеката.

— Много ще се забавим. — Баяз се появи сред останките от селото. Лонгфут и Кай го следваха отзад с конете и каруцата. — Прекалено много. Оставаме на пътеката. Ако някой дойде, ще го видим отдалеч. Ще имаме достатъчно време.

Лутар не беше съгласен.

— Щом ние ще можем да ги видим, значи и те ще могат да видят нас. Тогава какво?

— Тогава ли? — Баяз повдигна вежда. — Тогава ще разчитаме на знаменития капитан Лутар, който ще ни пази. — Той огледа наоколо. — Вода и що-годе някакъв подслон — изглежда ми като подходящо място за лагеруване.

— Става — рече Логън и затършува из каруцата за дърва, с които да запали огън. — Гладен съм. Какво стана с тези птици?

Логън гледаше над ръба на тенджерата си как останалите ядат. Феро седеше на самия край на осветения от пламъците на огъня кръг. Беше се прегърбила над купата си и почти беше завряла лице в нея. От време на време се оглеждаше подозрително, без да спира да тъпче храна в устата си, сякаш очакваше всеки момент да й я измъкнат изпод носа. Лутар демонстрираше значително по-малък ентусиазъм към яденето. Държеше изискано едно крилце и отхапваше от него само с предните зъби, сякаш ако го докоснеше с устни, щеше да се отрови. До чинията му лежаха старателно подредени остатъци от храната. Баяз дъвчеше с видимо удоволствие, с лъснала от мазнина брада.

— Вкусно е — избърбори между две хапки. — Можеш да се ориентираш към готварството, Деветопръсти господарю, в случай че някога ти дотегне… — той махна замислено с лъжицата си — с каквото там се занимаваш.

— Хм — замисли се Логън.

В Севера всички се редуваха край котлето на огъня и това се смяташе за голяма чест. Умелият готвач беше толкова тачен, колкото и умелият войн. Не и тук. Тази компания беше жалка картинка над тенджерата. Баяз успяваше да си свари чая, но възможностите му стигаха дотам. В по-късметлийски ден Кай може би щеше да успее да си извади сам сухар от кутията. Колкото до Лутар, Логън се съмняваше, че знае коя страна на тенджерата да сложи откъм огъня. А Феро, изглежда, презираше цялата идея на готвенето. Логън реши, че сигурно е свикнала да яде храната си сурова. Вероятно дори докато още мърда.