Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал изскърца със зъби. Ако още веднъж му каже, че трябва да е реалист, ще го прониже с кинжала си. Проклет полугол дивак. Не стига че е принуден да язди, да яде и да спи на по-малко от сто крачки от такова примитивно същество, ами сега трябва да слуша и съветите му. Това вече беше обида, която Джизал не можеше да понесе просто ей така.

— Проклет безполезен дивак — промърмори под носа си.

— Но ако се стигне до битка, ще си доволен, че е с нас. — Кай го погледна от седалката на скърцащата каруца.

Поклащаше се напред-назад, дългата му коса беше залепнала за бузите на изпитото лице. Водата по бледата кожа му придаваше още по-болнав вид.

— Някой да ти е искал мнението?

— Човек, който не търси чуждото мнение, трябва да си затваря устата. — Чиракът кимна към широкия гръб на Деветопръстия. — Това е Кървавия девет, най-страховитият мъж в целия Север. Погубил е повече хора от чумата.

Джизал изгледа смръщено превития гръб на северняка, замисли се, после се усмихна надменно.

— Въобще не ме плаши — заяви гордо той, но достатъчно тихо, за да не го чуе Деветопръстия.

— Обзалагам се, че никога не си вадил оръжие, обзет от истински гняв — изсумтя презрително Кай.

— Може сега да опитам — изръмжа Джизал и си придаде възможно най-заплашителен вид.

— Тръпки ме побиват — изхили се чиракът разочароващо равнодушно, — ако питаш мен кой е безполезният тук, ами нямам колебания кого бих оставил в Адуа.

— Ах, ти…

Джизал подскочи на седлото — ярка светкавица освети небето, веднага последвана от нова съвсем наблизо. Жилите от светлина пробягаха по сивите кълба над главите им и пронизаха мрака над равнината. Гръмотевицата се изтърколи и раздра с грохота си шума на вятъра. Когато заглъхна напълно, каруцата вече беше отминала, лишавайки Джизал от възможността да отвърне подобаващо.

— Проклет малоумен чирак — изгледа той ядосано болнавия младеж на капрата.

При първите светкавици Джизал се опита да разведри настроението си с мисълта как падаща мълния удря спътниците му. Колко уместно би било например Баяз да свърши на въглен, поразен от небесата. Скоро обаче се отказа от подобни надежди. Вероятността всички да бъдат ударени от една мълния беше минимална, по-скоро щеше да си отиде само един и Джизал постепенно започна да се надява да бъде той самият. Това щеше да е най-милостивият завършек на този кошмар.

По гърба му се стичаше струйка вода и гъделичкаше бездруго раздразнената му кожа. Неистово му се искаше да се почеше, но знаеше, че така само ще породи нови десет, които ще потекат от врата му между плешките по места, които не може да достигне с ръка. Затвори очи и главата му бавно клюмна от тежестта на отчаянието. Остана така, подпрял брадичка в мокрите си гърди.

Последния път, когато я видя, също валеше. Споменът беше болезнено ясен и чист в съзнанието му. Синината на лицето й, цветът на очите й, извивката на устните й — едното крайче леко повдигнато нагоре. Гърлото му се стегна само от мисълта за нея. Сега това му се случваше по десет пъти на ден. Беше първото, което усещаше, когато се будеше сутрин, и последното, което изпитваше, преди да заспи върху твърдата земя. Арди, сигурността и топлината й, вече дори не мечтаеше за друго.

Колко ли дълго щеше да го чака? Седмиците се нижат, а тя не получава никаква вест от него. Дали в момента не му пише всеки ден? Писмата й заминават за Англанд, но той никога няма да ги получи. Писма, в които тя изказва най-нежни чувства или отчаяно моли за някаква вест от него. Писма, настояващи за отговор. Сега най-страшните й очаквания ще се потвърдят. Тя ще се увери, че той е идиотът, за какъвто го смята, на когото не може да разчита — долен лъжец, който отдавна я е забравил. Нищо от това не беше истина. Мисълта го накара да изскърца със зъби от яд и отчаяние. Но какво можеше да направи? Дори писането в пороя да беше възможно, изпращането на писма от тази пуста, наквасена от дъжда и обрулена от вятъра равнина щеше да е проблем. Джизал проклинаше мислено и Баяз, и Деветопръстия, и Лонгфут, и Кай. Прокле цялата Стара империя и най-вече безкрайната равнина. Прокле цялото гнусно пътуване. И не спря да проклина в продължение на часове.

Постепенно го споходи прозрение — животът му преди е бил повече от лесен и направо прекрасен. Сега непрекъснатото оплакване от ранното ставане и от фехтовката му изглеждаше странно. Не можеше да повярва, че беше мрънкал толкова, задето се налагаше да пада така ниско, че да играе карти с хора като лейтенант Бринт, или как са прегорени наденичките за закуска. Трябвало е да гледа на тези неща с ведра усмивка и да скача от радост само заради факта, че е бил на сухо и топло, а не под проклетия проливен дъжд. Разкашля се и заподсмърча. Изтри зачервения си нос. В този потоп поне никой нямаше да го види как хлипа.