Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Само Феро изглеждаше по-нещастна от него. Хвърляше навъсени погледи към изливащите се отгоре й небеса с изкривено от злоба и ужас лице. Щръкналта й във всички посоки коса сега беше залепнала за главата, а подгизналите дрехи висяха унило от кльощавите й рамене. По цялото й белязано лице се стичаха струйки и капеха от острия й нос и от брадичката. Имаше стъписания вид на дива котка, топната във вода — с наполовина по-малко тяло, лишено от цялата заплашителност на наежената козина. Сигурно женски глас ще приповдигне малко настроението му, рече си Джизал, ще го измъкне от тягостните мисли. Феро беше единственото що-годе близко до жена същество на стотици мили околовръст, затова той изравни коня си с нейния. Вложи целия си чар в усмивката, на която тя отвърна с обичайния си навъсен поглед. Джизал с ужас откри, че отблизо голяма част от нейната заплашителност бе все така силно осезаема. Беше забравил за очите. Тези жълти, подобни на остриета очи с малките като глави на топлийки зеници, така особени и смущаващи. Вече предпочиташе изобщо да не я бе приближавал, но сега не можеше просто да се отдалечи безмълвно.

— Обзалагам се, че откъдето идваш, не вали много, прав ли съм?

— Сам ли ще си затвориш шибания плювалник, или трябва да те нараня?

Джизал се покашля и бавно изостана зад нея.

— Ненормална кучка — подхвърли тихо.

Майната й, тогава да си страда сама. Той няма да се остави на самосъжалението. Това не е присъщо на Джизал дан Лутар.

Когато стигнаха до мястото, дъждът най-после беше спрял, но въздухът тежеше от влага, а небето беше пълно с причудливи цветове. Вечерното слънце прорязваше въртеливите кълба облаци, оцветяваше ги в розово и оранжево и хвърляше тайнствени проблясъци по сивата равнина.

Две каруци лежаха преобърнати, а третата беше полегнала на една страна. Едното й колело беше счупено, а впрегнатият кон лежеше мъртъв пред нея. Розовият му език беше изплезен, от ребрата му стърчаха две пречупени стрели. По отъпканата трева лежаха трупове, пръснати безразборно като кукли, захвърлени от сърдито дете. Едни имаха дълбоки рани по телата си, други бяха със счупени крайници или надупчени със стрели. Ръката на един беше отсечена до рамото, откъдето стърчеше част от костта — приличаше на парче месо в касапница.

Навсякъде наоколо бяха пръснати вещи, изпочупени оръжия и натрошено дърво. Няколко сандъка зееха разбити, топове плат се стелеха по тревата, изхвърлени и раздърпани. Имаше разбити бъчви и счупени ковчежета, изтърбушени и ограбени.

— Търговци — изръмжа Деветопръстия, надвесен от коня. — На каквито се правим и ние. Тук животът май не струва пукнат грош.

— Като навсякъде другаде — изви презрително устни Феро.

Студеният вятър връхлетя отново равнината и прониза мокрите дрехи на Джизал. По-рано не беше виждал труп, а сега пред очите му лежаха… колко ли са? Поне дузина. Обзе го странно чувство още преди да ги бе преброил.

Никой от останалите не изглеждаше кой знае колко впечатлен, нищо чудно, най-малкото, което можеш да очакваш от подобни типове, е да са привикнали на насилие. Феро вървеше бавно между телата, оглеждаше ги и ги побутваше с безразличието на погребален агент. Деветопръстия имаше вид на човек, видял къде по-страшни гледки, и Джизал не се съмняваше в това, нещо повече, сигурен бе, че той самият е вършил и по-отвратителни неща. Баяз и Кай имаха леко притеснен вид, но не повече, отколкото ако бяха се натъкнали на непознати следи от конски копита. Кай дори не изглеждаше заинтригуван.

Малко от тяхното безразличие щеше да му е от полза в този момент, реши Джизал. Не искаше да си го признае, но с всяка минута му призляваше все повече. Кожата на телата: отпусната и неподвижна, напръскана с капки от скорошния дъжд. Дрехите им: разпокъсани от претършувалите ги пръсти. Някои бяха останали без обувки, връхни дрехи, дори ризи. И тези рани. Назъбени червени линии, синини от удари, станали вече черни, разкъсана плът и кървави дупки в телата.

Джизал рязко се извърна и се озърна, но навсякъде гледката беше една и съща. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие, дори да бе наясно накъде е най-близкото селище. Беше в група от шестима и въпреки това се почувства напълно сам. Намираше се насред широко отворено пространство и въпреки това се почувства като в капан.

Един от труповете сякаш гледаше право в него, изнервящо и обезкуражаващо. Беше младеж, не по-възрастен от него самия, с пепеляворуса коса и щръкнали уши. Едно бръснене щеше да е от полза за външния му вид, но това вече нямаше кой знае какво значение. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на дълга дълбока рана на корема, сякаш до последно се бяха опитвали да я затворят. Във вътрешността на раната блестяха червата му, червено-виолетови и влажни. Джизал усети как стомахът му се обръща. От нищожната закуска бездруго се чувстваше прималял. Беше му втръснало от сухарите, а така и не се насили да яде от буламачите, които готвеха останалите. Извърна очи от отвратителната гледка и се взря в тревата, сякаш оглеждаше за важни следи, докато стомахът му не спираше да се бунтува.