Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Яздеха. От дни не правеха нищо друго, освен да яздят. Яздеха и търсеха Бетод, а зимата наближаваше. Бродеха из мочурища и гори, катереха хълмове и се спускаха в долини. В дъжд, киша, мъгла и сняг. Търсеха следа от настъпващия враг и през цялото време знаеха, че няма да открият такава. Пълна загуба на време според Кучето, но веднъж като си бил достатъчно глупав сам да си поискаш работа, сега по-добре да я свършиш, каквато и да е тя.

— Глупава, скапана задача е това — ядосваше се Дау, докато пъшкаше, пуфтеше и се бореше с юздите. Не го биваше за ездач. Обичаше краката му да са здраво стъпили на земята и обърнати към врага, естествено. — Само си губим времето тук, мамка му. Ти как издържаш бе, Куче, все да си отпред като съгледвач? Тъпа работа е това!

— Е, все някой трябва да я върши, нали? Сега поне имам кон.

— Браво, така се радвам за теб! — изгледа го презрително Дау. — Имаш си кон!

— Ми по-добре е от ходенето — сви рамене Кучето.

— По-добре е от ходенето — присмя се Дау. — Ми, разбира се, това обяснява всичко.

— Имам и нов панталон и така нататък. Да не споменавам вълнените гащи отдолу. Вече не ми мръзнат толкова топките.

Последната забележка накара Тъл да се изхили, но Дау явно не беше в настроение за смях.

— Не ти духа на топките, викаш? Мътните го взели, момче, за това ли дойдохме? Забравяш ли кой си? Ти си най-близкият другар на Деветопръстия! Слезе с него от планините още в началото! Ти си до него във всичките песни! Бил си съгледвач на цели армии. Хиляда мъже са слушали твоята дума!

— И от това не излезе нищо добро за никого — избъбри Кучето, но Дау вече беше насочил гнева си към Тъл.

— Ами ти бе, дангалак? Тъл Дуру Буреносния, най-якото копеле в Севера. Хората говорят, че си се борил с мечки и с голи ръце си ги побеждавал. Че си удържал сам проход в планината, докато се измъкне целият ти клан. Великан те наричат, роден в буря, с търбух, пълен с гръмотевици. Помниш ли това, великане? В последно време от теб чувам гръмотевици само докато сереш!

— И к’во? — сопна се Тъл. — Ти да не си по-различен? Хората преди шепнеха името ти, страх ги беше да го кажат на глас. Само да кажеше някой, че си приближил на десет левги от къщите им, грабваха оръжията и се скупчваха разтреперани около огъня! Дау Черния, шепнеха те, безшумен и бърз като вълк и също толкова безмилостен. Избил е повече хора от зимата и е по-безпощаден от нея! Ама това беше преди, сега на кого му дреме? Времената се промениха и ти си се търколил надолу по хълма на славата също като нас!

— Точно това ми е мисълта, дангалак, точно това казвам и аз — ухили се Дау. — Едно време бяхме нещо, всеки от нас. Именити воини. Известни мъже. Страховити. Помня как брат ми казваше, че в целия Север нямало по-добър боец от Хардинг Мрачния, ни с лък, ни с меч. Нямало друга толкова стабилна ръка като неговата в целия Кръг на света даже! К’во ще кажеш за това, Мрачен?

— Хм.

— Нали, точно както и аз казвам — поклати глава Дау. — А я ни виж сега. Не само сме се търколили по шибания хълм на славата, ами направо сме се метнали в пропастта! Ходим напред-назад, където ни пратят южняците, това правим, а? Тия женчовци в панталони, тия ни нареждат! Шибаните префърцунени женчовци, големи на думи и с тънки ножлета вместо мечове!

Кучето се размърда сконфузено на седлото.

— Този Уест си разбира от работата.

— Този Уест! — изгледа го презрително Дау. — Знае само кое му е задникът и кое устата. С това може и да е с пъти повече от останалата пасмина, но пак си е мекушав, знаеш го, Куче! Не му стиска и това е! На никого от тях не им стиска! Обзалагам се, че повечето и отдалече не са виждали сражение. Мислиш ли, че имат някакъв шанс срещу войниците на Бетод? — Черния прихна в бурен смях. — Е на това му викам шега!

— То няма съмнение, че са жалки лигльовци — промърмори Тъл и Кучето не можа да не се съгласи с него. — Половината са умрели от глад, нямат сила да вдигнат оръжие, камо ли да го въртят като хората, ако въобще знаят как, естествено. Всичките, които ставаха за нещо, тръгнаха на север да търсят Бетод, обраха каймака, а на нас оставиха да остъргваме дъното на тенджерата.

— Остъргваме тенджерата с лайна, ако питаш мен. Ами ти, Три дървета? — провикна се Дау. — Скалата от Уфрит, а? Шест месеца, шест месеца беше като трън в задника на Бетод! Беше герой за всеки нормален човек в Севера! Руд Три дървета! Не човек, а скала! Човек, който никога не отстъпва! Чест ли да искаш, достойнство ли? Чудиш се какво значи истински мъж? Не търси другаде! Руд Три дървета, той е всичко това! А къде е сега той? Ей го, тича по задачи! Гази из мочурищата да търси Бетод вместо южняците, хем много добре знае, че няма да го открие там! Хванали сме се с работа за малки момченца! И трябва да сме доволни, че и това имаме, така ли?