Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Мамка му — прошепна Кучето.

— Помощ! — изкрещя третият съгледвач миг преди Дау да скочи отгоре му.

Двамата се изтърколиха на земята, ръмжаха и ритаха яростно в изпопадалата шума. Накрая ръката на Дау се вдигна и спусна рязко надолу — веднъж, два пъти, три пъти, след това Черния се изправи и се заоглежда с изкривено от гняв лице. Кучето тъкмо повдигаше унило рамене, когато чу глас зад себе си.

— Какво?

Кучето замръзна на място, по гърба му полазиха тръпки. Още един, в храстите зад гърба му, на десетина крачки от него. Посегна за стрела, запъна я в тетивата много внимателно и без да издава и звук, и рязко се извърна. Видя двама и те също го видяха. Устата му се изпълни с вкуса на вкиснала бира. За момент останаха неподвижни. Кучето се прицели в по-едрия и опъна тетивата докрай.

— Не! — извика онзи миг преди стрелата да се забие в гърдите му.

После залитна и падна на колене. Кучето пусна лъка на земята и посегна към ножа си, но не успя да го извади, преди последният съгледвач да скочи отгоре му. Двамата се стовариха тежко в храсталака и се затъркаляха надолу по склона.

Светло, тъмно, светло, тъмно. Светът се въртеше пред очите на Кучето, докато риташе, дърпаше и удряше другия с юмруци, а онзи му отвръщаше със същото. В един момент главата на Кучето се блъсна в нещо и той се озова по гръб, а копелето го натисна отгоре. Започнаха да ръмжат, нямаше думи, по-скоро се джавкаха като кучета. Другият успя да освободи едната си ръка и измъкна отнякъде нож. Кучето сграбчи китката му точно преди онзи да го наръга.

Но онзи сложи и другата си ръка на дръжката и започна да натиска ножа с всичка сила надолу към лицето на Кучето. Той кръстоса поглед към зловещото лъскаво острие, беше само на фут от носа му.

— Мри, гадино! — изръмжа онзи и ножът му слезе с инч по-ниско.

Раменете, ръцете и китките на Кучето изгаряха от болка, докато силата изтичаше от тях. Вгледа се в лицето зад ножа. Брадясало, жълти зъби, белези от шарка по кривия нос и висяща отстрани коса. Острието хлътна още по-надолу. Краят на Кучето наближаваше и той не можеше да направи нищо, за да го спре.

Дум.

Изведнъж главата на онзи изчезна и по лицето на Кучето плисна кръв — гореща, лепкава и миризлива. Тялото отгоре му се отпусна и той го избута настрана. Изправи се, олюля се и започна да плюе и да кашля, задавен от кръвта — беше навсякъде, в очите му, в носа, в устата.

— Готово, Куче. Добре ли си?

Тъл. Беше ги видял, докато се бореха, и се беше изкатерил по склона.

— Жив съм — прошепна Кучето точно както правеше Логън след края на битка. — Още съм жив. — Проклинаше наум, беше се разминал на косъм този път.

— Не носят кой знае какво. — Дау вече беше започнал да ровичка из вещите около огъня.

Имаше тенджера, оръжия, това-онова, но прекалено малко храна. Недостатъчно, за да са били сами насред гората.

— Ще да са били съгледвачи — каза Три дървета, — преден отряд на някоя по-голяма група.

— И аз така мисля — каза Дау.

— Добре ли си? — Три дървета плесна Кучето по рамото.

— Ъхъ, така мисля — отвърна Кучето, зает да бърше кръвта от лицето си. Още трепереше, но това щеше да отмине. — Тук-там някоя драскотина. Нищо смъртоносно.

— Хубаво, защото си ми необходим. Защо не се изкачиш ей там, до онези дървета, и да огледаш наоколо, докато ние през това време разчистим тук? Искам да знам чии съгледвачи са били тия.

— Дадено, главатар. — Кучето пусна тежка въздишка. — Както кажеш.

— Скапана задача било това, а, Дау? — прошепна Три дървета. — Хванали сме се били с работа за малки момченца. И трябвало да сме доволни, че и това имаме, така ли? Какво ще кажеш сега, а?

— Може и да съм сбъркал.

— Ама много си сбъркал — обади се Кучето.

По тъмните склонове долу горяха стотици огньове. Естествено, имаше и хора. Предимно лека пехота от наборна войска, лековъоръжени, но имаше и тежковъоръжени войници. Последната светлина на деня проблясваше във върховете на копията им, в металния обков на щитовете им, в ризниците — излъскани и готови за битка. Бяха се струпали около разветите знамена на главатарите на отделните кланове. И от тях имаше доста. На пръв поглед двайсетина, а може би и трийсет души. Досега Кучето не беше виждал повече от десет, събрани на едно място.

— Най-голямата армия, която някога е имало в Севера — прошепна той.

— Ъхъ — каза Три дървета. — До един се бият за Бетод и са само на пет дни езда от южняците. — Посочи към едно от знамената. Това там Кокала ли е?