Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Логън пристъпи предпазливо до самия ръб на скалата, като опипваше напред с върха на ботуша си меката пръст. Погледна надолу. Лоша идея. Червеникавата почва образуваше тясна козирка с увиснали отдолу бели корени на тревата над почти отвесната назъбена скала. Дълбоко долу водата се блъскаше в подножието й и вдигаше огромни вихри от ситни водни капчици, които Логън почти усети върху лицето си. Тесните скални первази и пукнатините бяха обрасли с туфи дълга трева. Около тях прелитаха хиляди малки бели птици. Крясъците им бяха почти напълно заглушени от рева на реката.

Логън си представи какво би било усещането да полетиш от ръба и да паднеш в тези бучащи талази от черна вода — да бъдеш всмукан надълбоко, после понесен от течението и въртян и подмятан като листо на дърво, откъснато от буря. Преглътна и боязливо отстъпи от ръба, оглеждайки се отчаяно за нещо, за което да се хване. Почувства се нищожно дребен и лек като перце, което всеки момент може да бъде отнесено от някой силен порив на вятъра. Почти усещаше неуморното течение на водата под краката си, долавяше огромната мощ на препускащите въртопи, които караха земята да трепери.

— Сега сигурно разбираш защо мостът е добра идея! — извика в ухото му Баяз.

— Как въобще е възможно да се построи мост над такова нещо?

— При Аостум реката се разделя на три и там каньонът е значително по-плитък. Архитектите на императора изградиха изкуствени острови и така успяха да направят мостовете с повече, но по-малки арки. И пак бяха нужни дванайсет години за строежа. Мостът при Дармиум е творение на самия Канедиас като подарък за брат му Ювенс. Строен е по времето, когато двамата още са се разбирали. Той прехвърля реката с една-единствена арка. Как е успял Канедиас да направи това, никой не знае. — Баяз тръгна към конете. — Извикай останалите, нямаме време да стоим тук!

Феро вече беше тръгнала обратно.

— Толкова много дъжд. — Тя хвърли последен поглед през рамо, намръщи се и поклати глава.

— Нямате такива реки там, откъдето идваш, а?

— В Лошите земи водата е най-скъпоценната придобивка. Хората се избиват за една пълна манерка.

— Там ли си родена? В Лошите земи? — странно име за място, помисли си Логън, но на нея й подхождаше.

— В Лошите земи не се ражда нищо, бял, там има само смърт.

— Сурова земя, а? Тогава къде си родена?

— Теб какво те е грижа? — изгледа го сурово Феро.

— Просто искам да сме приятели.

— Приятели! — тя го изгледа презрително, докато минаваше покрай него на път към конете.

— Че какво? Да не би да имаш толкова много други, че да не ти е нужен някой нов?

Тя спря, наполовина извърната към Логън, и го погледна с присвити очи.

— Моите приятели не живеят дълго, бял.

— Моите също, но аз съм готов да рискувам, ако и ти си съгласна.

— Добре тогава — отвърна тя, но на лицето й нямаше и помен от добронамереност. — Гуркулите завладяха родната ми земя, когато бях още дете. Отведоха ме като робиня. Взеха всички деца.

— Робиня ли?

— Да, глупако, робиня! Купуват те и те продават като парче месо! Някой те притежава и може да прави с теб каквото си поиска, точно както с коза, с куче или дори с пръстта в градината си! Това ли искаше да знаеш за мен, приятелю?

Логън сбърчи чело.

— Нямаме такъв обичай в Севера.

— Хх — изсъска му презрително Феро. — Браво на вас!

Руините се издигаха високо над тях. Гора от изпотрошени колони и лабиринт от останки от стени, а земята около тях беше осеяна с изпопадали каменни блокове с човешки ръст. Изронените отвори на прозорци и врати зееха като рани. Останките на селището се очертаваха на фона на препускащите в небето облаци като огромен черен низ изпочупени зъби.

— Кой е този град? — попита Лутар.

— Това не е град — отвърна Баяз. — В най-успешните години от Старите времена, когато империята беше в най-голям подем, това място беше зимният дворец на императора.

— Всичкото това — Логън обходи с поглед огромната площ на останките — е било къщата на един човек?

— При това временната къща, дори не е живееше тук целогодишно. През повечето време императорският двор се помещаваше в Олкъс. През зимата, когато студът и снегът се спускаха от планините, императорът и свитата му идваха тук. Цяла армия от стража, прислужници, готвачи, придворни, принцеси, деца и съпруги поемаше през великата равнина, подгонена от студения вятър. Настаняваха се за три месеца в огромните зали, красивите градини и богато украсените спални на този дворец. — Баяз поклати плешивата си глава. — В отдавна отминали времена това място блестеше като море от злато под лъчите на изгряващото слънце.