Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Брат Лонгфут се върна при дървото за друга ябълка.

— Хубав номер — дрезгаво отбеляза Логън, прегази бурените и се приближи до Лутар. — Доста си бърз с тези тънки остриета.

— И преди са ми го казвали. — Младежът скромно сви рамене.

— Хм.

Да пронижеш ябълка е едно, а да пронижеш човек е съвсем друга работа, помисли си Логън, но бързината е от полза. Погледна сабята на Феро в ръцете си. Огледа я от всички страни и я изтегли от дървената кания. Странно беше това оръжие — и дръжката, и острието бяха леко извити. Острието се разширяваше към почти тъпия връх и беше наточено само от едната страна. Замахна няколко пъти във въздуха. Особено разпределение на тежестта — усещаше го повече като секира, отколкото като меч.

— Странно нещо — каза Лутар.

Логън пробва острието с палец — неравният ръб добре придърпваше кожата му.

— Ама е остро — отвърна.

— Ти никога ли не точиш твоя?

Логън сключи вежди. Сигурно досега му се събираха цели седмици, прекарани в точене на оръжия. Всяка вечер по време на поход мъжете сядаха край огъня и след ядене се заемаха с оръжията. Отвсякъде проблясваше и звънтеше метал. Точене, почистване, лъскане, потягане. Косата му може и да беше сплъстена от кал и мръсотия, кожата — хванала коричка от стара пот, а дрехите — пълни с бълхи, но оръжията му винаги блестяха като нова луна.

Хвана хладната дръжка на меча, който Баяз му беше дал, и го изтегли от зацапаната ножница. В сравнение с остриетата на Лутар, че дори и в сравнение с оръжието на Феро неговото изглеждаше непривлекателно и грозно. Тежкото сиво острие нямаше почти никакъв блясък. Огледа го. Единствено сребристата буква до дръжката проблясваше на светлината. Знакът на Канедиас.

— Не знам защо, но този меч не се нуждае от точене. Първоначално опитах, ала само изтърках камъка.

Лонгфут се беше покатерил на едно от дърветата и пълзеше бавно настрани по дебел клон, протегнал ръка към далечна ябълка.

— Ако питате мен — изръмжа от усилие навигаторът, — оръжията са отражение на собствениците им. Тези на капитан Лутар — бързи като светкавица, изящни, но още неизпробвани в истинска битка. На жената Малджин — остро, зловещо, побиват те тръпки само като го погледнеш. На Деветопръстия северняк — тежко, солидно, но мудно и простовато. — Изхили се и започна да се изтегля обратно към ствола на дървото. — Перфектна метафора! Открай време жонглирането с думи е само още един от невероятните ми…

Логън изръмжа и замахна с меча над главата си. Острието се вкопа в клона под краката на навигатора точно там, където израстваше от ствола на дървото. Премина през почти цялата му дебелина, не докрай, но достатъчно, та тежестта на Лонгфут да свърши останалото. Клонът и навигаторът се стовариха едновременно в шубрака отдолу.

— Това достатъчно мудно и простовато ли беше?

Лутар прихна да се смее и Логън също се засмя. Смехът е стъпка напред. Първо идва той, след него уважението. А накрая и доверието.

— Мили боже! — извика брат Лонгфут, докато се измъкваше изпод клона. — Човек вече не може и да хапне на спокойствие.

— Достатъчно остър е — продължи да се киска Лутар, — няма две мнения по въпроса.

— Да — Логън претегли в ръка меча, — този Канедиас явно разбира от направата на оръжия.

— Изработването на оръжия беше тъкмо умението на Канедиас. — Баяз се провря под ронещата се арка и влезе в обраслата овощна градина. — Все пак той е Господарят Създател. Мечът в ръцете ти е може би най-простото оръжие, което е създал. Изкован е специално за войната срещу братята му.

— Братя — изсумтя Лутар, — напълно го разбирам. Винаги има за какво да се сдърпат. По мое мнение обикновено става дума за жена. — Прокара за последно камъка по кинжала си. — Но става ли дума за жени, аз винаги получавам своето.

— Нима? — изсумтя на свой ред Баяз. — Всъщност наистина има замесена жена, но ролята й не беше такава, каквато си мислиш.

— Че каква друга роля може да има жената? — гадно се ухили Лутар. — Ако питате мен… ау! — голяма буца изсъхнали птичи изпражнения се стовари върху рамото му и обсипа косата му, лицето и току-що излъсканите остриета със сиво-черен прахоляк. — Какво, мамка му!… — той скочи и погледна нагоре към стената зад гърба си. Феро беше клекнала горе и бършеше ръка в листата на бръшляна. Светлината идваше откъм гърба й и лицето й бе в сянка, но Логън се зачуди дали по него няма лека следа от усмивка. Каквато със сигурност нямаше на лицето на Лутар. — Шибана ненормална кучка! — изкрещя той и започна да остъргва курешките от палтото си и да ги мята по стената. — Тумба диваци сте вие! — той се оттегли с гневен вид и се шмугна под арката.