Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Така е. Благодаря ви за щедростта, магистър Айдър. — Глокта затвори с рязко движение капака на кутията.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. Подметките на сандалите й тихо зашумоляха по килима. — Доскоро.

— Казва, че иска да говори с вас.

— И как се казва той, Шикел?

— Мотис. Каза, че бил банкер.

Поредният кредитор, дошъл да опява за парите си. Скоро нима да имам друг избор, освен да ги арестувам всичките. Това ще сложи край на безгрижното харчене, но ще си заслужава, ако ще и само за да видя изражението на лицата им.

— Покани го да влезе.

Беше към петдесетте, висок и кльощав. Хлътналите очи и изпъкналите скули му придаваха болнав вид. Движенията му издаваха прецизност, а погледът — строга пресметливост. Сякаш измерва стойността на всичко в сребърни марки, включително и мен самия.

— Казвам се Мотис.

— Съобщиха ми, но се боя, че в момента не разполагам с никакви средства. Като изключим дванайсетте монети на Северард. Какъвто дълг има градът към вашата банка, ще трябва да изчакате. Уверявам ви, няма да е дълго. Само докато не пресъхне морето, докато небето не се стовари отгоре ни и дяволите не тръгнат свободно по земята.

Мотис се усмихна. Всъщност това за усмивка ли минава? Премерено, без капка задоволство извиване на устните.

— Мисля, че сте разбрали погрешно, началник Глокта. Не съм дошъл да събирам дългове. От седем години имам честта да представлявам банкова къща „Валинт и Балк“ в Дагоска.

Глокта се замисли за момент, после се опита да прозвучи съвсем непринудено.

— „Валинт и Балк“ ли казвате? Доколкото знам, вашата банка финансираше Гилдията на търговците на платове, прав ли съм?

— Имахме търговски взаимоотношения с въпросната гилдия допреди злощастното й разформироване.

Обзалагам се, че сте имали. Притежавали сте ги все пак.

— Но освен тях ние работим с много гилдии и компании, както и с други банки и с отделни личности, кои по-влиятелни и знатни, кои по-малко. Днес имаме работа с вас.

— И от какво естество е тази работа?

Мотис се извърна и щракна с пръсти. Двама едри мъже от местното население влязоха, превити от тежестта на огромен сандък. Бяха се изпотили и задъхали от носенето на огромната кутия от полирано черно дърво. Опасваше я лъскава стоманена лента, заключена с масивна ключалка. Носачите внимателно поставиха сандъка върху красивия килим, изтриха потта от челата си и излязоха, изпроводени от погледа на Глокта. Какво е това? Мотис извади от джоба си ключ, втъкна го в ключалката и го превъртя. После посегна и отвори капака. Отмести се встрани, за да може Глокта да разгледа съдържанието на сандъка.

— Сто и петдесет хиляди сребърни марки.

Глокта примигна недоверчиво. Няма грешка. Монетите блестяха на бледата светлина на отиващия си ден. Плоски кръгли сребърни монети по пет марки всяка. Не бяха изсипани на купчина, никакъв хаос, лежаха на равни купчинки, старателно подредени в дървени улеи. Стегнати и подредени като самия Мотис.

В този момент двамата носачи отново се появиха в стаята, но сега задъхани от тежестта на малко по-малък сандък. Оставиха го на земята и излязоха, без дори да погледнат към огромното състояние, което блестеше под носа им.

Със същия ключ Мотис отключи и втория сандък, отвори капака му и се отмести встрани.

— Триста и петдесет хиляди златни марки.

Глокта осъзна, че устата му е широко отворена, но не намери сили да я затвори. Златото блестеше с яркожълто сияние. Това малко състояние сякаш излъчваше и топлина, сгряваше го като огромна клада. Притегляше го, дърпаше го към себе си, влачеше го напред. Глокта направи несигурна крачка, преди да успее да се овладее. Едри златни монети по петдесет марки всяка. И отново подредени старателно в дървени улеи. Повечето хора живеят целия си живот, без да са виждали дори една такава монета, а малцина са виждали толкова много от тях.

Мотис бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кожен калъф. Подпря го внимателно на масата и го разгъна: веднъж, два пъти, три пъти.

— Половин милион марки в обработени скъпоценни камъни.

Върху твърдия кафяв плот на масата лежеше меката черна кожа, а върху нея камъните горяха с всички цветове на дъгата. Две пълни шепи разноцветни полирани камъчета. Глокта не можеше да откъсне очи от тях, беше като вцепенен. Изведнъж бижутата на магистър Айдър изгубиха блясъка си.