Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— И така, както ми бе наредено от моите началници, предавам на вас, Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Дагоска, точната сума от един милион марки. — Той разгъна дебел свитък. — Подпишете тук.

Глокта огледа един по един сандъците на пода. Лявото му око направо щеше да изскочи от трептене.

— Защо?

— За да удостоверите, че сте получили сумата.

Глокта за малко да избухне в смях.

— Не това! Защо са тези пари? — размаха ръка към сандъците. — Защо е всичко това?

— Изглежда, моите началници споделят загрижеността ви Дагоска да не попадне в ръцете на Гуркул. Повече от това не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. И не искам.

Глокта отново изгледа със сериозно лице среброто, златото и камъните. Кракът му тръпнеше от притъпена болка. Всичко, от което се нуждая, че и още толкова отгоре. Но банките не са станали това, което са, с раздаване на пари.

— След като това е заем, каква е лихвата?

Мотис го дари с нова хладна усмивка.

— Моите началници предпочитат да гледат на това като на принос в усилията за запазване на града. Но все пак има едно условие.

— И то е?

— Може да се окаже, че в бъдеще представител на „Валинт и Балк“ ще се свърже с вас с молба за някои… услуги. Надеждата на моите началници е, че ако или когато се случи това, вие няма да ги разочаровате.

Услуги за един милион марки. Освен това се оставям доброволно да попадна под властта на доста подозрителна организация. Организация, чиито мотиви дори не разбирам. Организация, която бях на път да разследвам за държавна измяна. Какви са ми възможностите обаче? Без пари градът е загубен и с мен е свършено. Трябваше ми чудо и ето го, блести пред очите ми. Когато си се загубил в пустинята…

Мотис плъзна по масата към него дебелия лист хартия. Няколко грижливо изписани параграфа и най-отдолу място за име. За моето име. Почти като самопризнание, а както знам, затворниците винаги подписват накрая. Тази възможност им се предлага, когато не им е останал никакъв друг избор.

Глокта се пресегна за писалката, топна перото в мастилото и написа името си на хартията.

— С това работата ми тук приключва. — Мотис грижливо нави свитъка и го прибра внимателно в джоба си. — Довечера с колегите ми напускаме Дагоска. Огромна сума в подкрепа на каузата, но никакво доверие в нея. „Валинт и Балк“ затварят клона си тук, ала може някой ден, след като се реши проблемът с гуркулите, отново да се срещнем, в Адуа например.

Усмихна се механично:

— Харчете ги разумно, началник. — Обърна се и излезе, оставяйки Глокта насаме с огромното и неочаквано състояние.

Задъхан, Глокта се дотътри до сандъците и надникна в тях. Имаше нещо противно във всичките тези пари. Нещо отблъскващо, плашещо дори. Затръшна капаците и ги заключи с трепереща ръка. После пусна ключа във вътрешния си джоб. Пръстите му погалиха стоманените ленти, които опасваха сандъците. Дланите му бяха влажни от пот. Богат съм.

Глокта взе с два пръста прозрачен камък с размерите на жълъд и обърнат към прозореца, го вдигна пред очите си. Бледата светлина мина през камъка и фасетите му заискриха с безброй ярки огньове — синьо, зелено, червено, бяло. Той не разбираше много от скъпоценни камъни, но беше почти сигурен, че това в ръката му е диамант. Аз съм много, много богат.

Погледна към останалите искрящи камъни върху черната кожа. Повечето бяха малки, но имаше и големи, някои дори по-големи от този в ръката му. Аз съм приказно богат. Представям си какво може да направи човек с толкова много пари. Представям си какво може да постигне… сигурно с толкова много пари ще мога да спася града. Още стени, допълнително припаси, повече оборудване за войската, нови наемници. Гуркулите — обърнати в паническо бягство от Дагоска. Императорът на Гуркул — унижен. Кой би повярвал? И Санд дан Глокта отново е герой. Потънал в мисли, Глокта започне бавно да търкаля едно по едно камъчетата с върха на пръста си. Но такива сериозни разходи за толкова кратко време може да породят въпроси. Вярната ми служителка практик Витари ще полюбопитства, а това ще разпали любопитството и на благородния ми господар архилектор Сълт. Днес просиш пари от мен, а на следващия ден ги хвърляш наоколо, все едно парят в ръцете ти, как така? Бях принуден да взема назаем, Ваше Високопреосвещенство. Така ли? И колко взе? О, само един милион марки. Нима? И кой е склонен на такива щедри заеми? Е как кой, нашите приятели от „Валинт и Балк“, Ваше Високопреосвещенство, срещу услуги от моя страна, когато и каквито поискат. Естествено, лоялността ми не е под въпрос. Разбирате, нали? Искам да кажа, какво толкова им дължа, просто едно баснословно състояние. Тялото е открито при доковете…