Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Глокта разсеяно зарови длан в студените твърди камъчета и те погъделичкаха приятно кожата между пръстите му. Приятно, но рисковано. Ще трябва да действам много предпазливо. По-предпазливо от всякога…

Пътят до края на света се оказа повече от дълъг. Също така изпълнен с тревоги и самота. Гледката на труповете беше обезпокоителна. Ездачите допълнително утежниха ситуацията. Несгодите на това пътуване непрестанно нарастваха. Джизал бе постоянно гладен, почти непрекъснато му бе студено и често беше вир-вода. На моменти му се струваше, че протритият му от седлото задник няма да се оправи до края на живота му. Всяка нощ той лягаше на твърдата и неравна земя, заспиваше и сънуваше дома си. И всяка сутрин се събуждаше в ранни зори, по-изморен, отколкото си беше легнал. Сърбеше го навсякъде, кожата му бе зачервена, непривикнала към постоянната мръсотия, щипеше ужасно. Установи, че вече мирише отвратително, точно като останалите. И сякаш всичко дотук не бе достатъчно да докара всеки цивилизован човек до умопомрачение, ами и опасностите му бяха вече постоянен спътник.

Дори теренът не беше на страната на Джизал. С надеждата, че така ще се отърват от евентуално преследване, преди няколко дни Баяз беше наредил да се оттеглят от течението на реката. Сега следваха древната пътека край дълбоките урви в равнината — по скалисти дерета, мрачни клисури, покрай ромолящи потоци и в дълбоки долини.

Замисли се почти с носталгия за безкрайната монотонност на равнината. Там поне не трябваше да гледа мнително към всяка скала, шубрак или могила, очаквайки да изскочи шайка кръвожадни убийци. Беше си изгризал ноктите почти до кръв от притеснение. Всеки шум го караше да подскача от нерви. Прехапал език и стиснал дръжките на остриетата, Джизал се въртеше на седлото, търсеше предполагаемия враг, но накрая виждаше само някоя птица в храстите. Естествено, не ставаше и дума за страх, Джизал дан Лутар не се бои от нищо — той се смее в лицето на опасността. Засада ли ще е, битка или гонитба през равнината — с тях щеше да се справи с лекота. Това, което не можеше повече да понася, бяха непрекъснатата неизвестност, ужасното напрежение и безмилостно бавният ход на времето.

Щеше да е добре да имаше с кого да сподели тревогата си, но с компанията нещата си бяха съвсем постарому. Каруцата все така тракаше по напукания древен път с Кай, мълчалив и мрачен, на капрата. Баяз не говореше с изключение на някоя и друга лекция за качествата на великия водач, качества, които той самият повече от очевидно не притежаваше. Лонгфут вървеше напред като съгледвач, набелязваше маршрута им и се вясваше през ден-два само колкото да ги информира колко умело се справя със задачата си. Феро се мръщеше на всичко и всеки и ръцете й все бяха в близост до оръжията. На моменти на Джизал му се струваше, че гневът й е насочен най-вече към него. Рядко проговаряше и все на Деветопръстия, но най-често просто се зъбеше, напомняйки му да внимава за засади, да прикрива по-добре следите им или за възможността някой да ги следи.

Деветопръстия, от друга страна, беше истинска загадка. Когато го видя за пръв път пред портите на Агрионт как зяпаше с отворена уста, Джизал беше решил, че севернякът е просто животно. Но тук, сред пустошта, правилата бяха други. Тук не можеш да обърнеш гръб на някого, когото не харесваш. Не можеш да го избягваш, да говориш и да се присмиваш зад гърба му. Тук си като вързан за спътниците си и може би точно поради тази причина Джизал бавно започваше да стига до прозрението, че Деветопръстия май все пак е човек. Глупав главорез и ужасно грозен, но все пак човек. Откъм умствен багаж и култура той се нареждаше доста по-назад от най-долния селяк в Съюза, но въпреки това от цялата група именно него Джизал мразеше най-малко. У него нямаше от помпозността на Баяз, от потайността на Кай, от самохвалството на Лонгфут, нито от проклетията на Феро. Не е срамно, реши Джизал, да потърсиш съвет от някой фермер как се отглеждат растения или от някой ковач как се правят брони, независимо колко са мърляви, грозни или колко долен е произходът им. Затова какво толкова, ако поискаш съвет от закоравял убиец по въпросите за насилието и битките?

— Разбирам, че си водил мъже в битка — поде темата Джизал.

Севернякът бавно извърна тъмните си очи към него.

— Неведнъж.

— Също така си се бил на дуели.

— Ъхъ. — Почеса бузата си, нашарена от разкривени белези и набола брада. — Тези не са ми от трепереща ръка при бръснене.