Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал примижа. Не шеги, само не шеги, помисли си той, но за негова най-голяма изненада Финиъс се засмя.

— Ха, не ме предупредиха, че ще сте такива веселяци. Това ни е като допълнителна награда — ще ни повеселите поне докато не ви убием. Къде е другият, онзи навигатор?

— За съжаление нямам представа — отвърна ядосано Баяз. — Ако някой трябва да умира, това е той.

— Не си го слагай на сърцето. Ще се оправим с него по-късно. — Финиъс се засмя непринудено и хората му се усмихнаха и наместиха пръсти на оръжията си. — И така, ако обичате, сега предайте оръжията си на момчетата отпред. После ще ви вържем и потегляме към Дармиум преди залез-слънце!

— А какво ще стане, като стигнем там?

Финиъс вдигна рамене.

— Не е моя работа. Аз не задавам въпроси на императора, вие не задавате въпроси на мен, ясно ли е? Така никой няма да бъде одран жив. Разбираш ли накъде бия, старче?

— И още как. Боя се обаче, че Дармиум не ни е по път, така че ще пропуснем.

— Ей, ти — извика Финиъс, — да не си малоумен?

Най-близкият войник пристъпи напред и хвана оглавника на коня на Баяз.

— Край на глупостите — изръмжа заплашително той.

Джизал усети как стомахът му се обръща. Въздухът над раменете на магьосника затрептя като мараня над огнище. Войникът отпред отвори уста, но не можа да каже и дума. Лицето му се изопна и главата му се разцепи. В следващия миг излетя като изстрелян от нечий гигантски невидим лък. Дори не успя да извика.

Не успяха и четиримата, застанали зад гърба му. Усуканите им тела, дънерът, както и голямо количество от околните камъни и пръст полетяха и се забиха в скалистия склон на клисурата със звука на срутваща се къща.

Устата на Джизал увисна. Беше скован от ужас. Всичко стана за по-малко от секунда. В един момент пред него стояха петима здрави мъже, а в следващия лежаха разпарчосани под камара от отломки. Разнесе се крясък и едно тяло полетя към дъното на клисурата. Отскочи като парцалена кукла от скалите и се просна по очи в потока.

— Тръгвайте! — изрева Баяз, но Джизал не можа да помръдне от място.

Остана неподвижен на седлото, с отворена уста. Въздухът около раменете на магьосника продължаваше да трепти. Скалите зад гърба му се изкривиха и завъртяха зад маранята. Заприличаха на камъните на дъното на бърз поток. Възрастният магус се намръщи и погледна ръцете си.

— Не… — прошепна той, докато ги обръщаше пред очите си.

Сякаш подети от вятъра, изсъхналите листа се вдигнаха от земята и се извиха във вихрушка.

— Не — повтори Баяз и очите му се ококориха.

Тялото му се разтресе. Джизал с ужас и недоумение забеляза как камъните около него започнаха да се вдигат във въздуха. Полетяха пръти, откършени от храстите, цели туфи трева се отскубваха от само себе си от скалните склонове. Палтото му заплющя, повдигано от някаква свръхестествена сила.

— Не! — изкрещя Баяз, преди да се сгърчи във внезапен спазъм.

Едно от околните дървета се пръсна с оглушителен трясък и се разлетя на дребни трески. Някой крещеше, но Джизал почти не можеше да чуе какво. Конят му се вдигна на задните си крака и той не съумя да се задържи на седлото. В момента, в който се стовари по гръб на земята, вече всичко около него трептеше, сякаш обгърнато от мараня. Земята се разтресе и завибрира.

Главата на Баяз се отметна рязко назад, едната му ръка се стрелна право нагоре и пръстите й се сгърчиха. Покрай лицето на Джизал прелетя камък с размерите на човешка глава и се пръсна в една канара. Въздухът беше изпълнен с вихрушка прахоляк, парчета дърво, камъни, пръст и изпочупени вещи. Ушите му звънтяха от ужасяващо силния шум и воя на вятъра. Превъртя се рязко по корем, захлупи главата си с ръце и стисна здраво очи.

В мислите му се появиха приятелите. Уест, Яленхорм и Каспа, дори Бринт. После видя семейството и дома си, баща си и братята си. Видя и Арди. Ако оживее, ще бъде по-добър, обеща си с разтреперани устни, докато свръхестественият вятър опустошаваше клисурата над главата му. Никога повече няма да бъде егоист, край на суетата, край на мързела. Вече ще е по-добър приятел, по-добър син и по-добър любим за Арди, само да оживее. Дано оживее. Дано…

Джизал осъзна, че чува своето учестено дишане и усеща как кръвта нахлува в главата му.

Шумът беше изчезнал.

Отвори очи. Повдигна ръце от главата си и от тях се посипа дъжд от пръст и трески. Клисурата беше забулена от прахоляк. Сухите листа бавно се спускаха обратно на земята. Видя Деветопръстия, който стоеше наблизо. Имаше рана на челото, от която по мръсното му лице се стичаше яркочервена кръв. Пристъпваше бавно настрани, с изваден меч, отпуснат надолу покрай крака му. Срещу него стоеше мъж. Беше висок, с рунтава червена коса. Беше един от войниците, които бяха препречили пътя зад гърба им. Сега двамата с Деветопръстия един срещу друг бавно обикаляха в кръг. Джизал се изправи на колене и ги загледа със зяпнала уста. Нещо му подсказваше, че трябва да се намеси, но нямаше и най-малка представа как точно да го направи. Червенокосият внезапно скочи напред и замахна отгоре с меча си. Движението му беше светкавично, но Деветопръстия се оказа по-бърз. Той отстъпи встрани, пропусна свистящото острие само на инч от лицето си и докато се разминаваше с войника, го посече през корема. Онзи изпъшка, направи една-две ситни крачки напред и в следващия момент тежкият меч на Деветопръстия се вкопа с тъп звук в темето му. Червенокосият падна като подкосен по очи и от зейналата рана в главата му бликна кръв. Джизал не можеше да откъсне очи от разрастващата се локва около трупа му. Голямо тъмно петно, което бавно попива в прахта и пръстта.