Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Няма втори рунд. Няма две от три победи.

Внезапно осъзна, че чува шум от влачене на крака и нечие тежко пъшкане. Вдигна очи и видя Деветопръстия, който се беше вкопчил в огромен здравеняк. Двамата ръмжаха, залитаха, дърпаха се и се блъскаха, бореха се за един нож. Джизал ги зяпна. Това пък кога стана?

— Наръгай го! — извика Деветопръстия, без да спира да се бори с войника. — Мамка му, наръгай го!

Джизал не помръдна, остана коленичил, зяпнал двамата борещи се. Едната му ръка стискаше дръжката на рапирата, сякаш висеше от ръба на пропаст и това беше последната туфа трева, за която може да се хване, а другата просто висеше безжизнена до тялото му.

Чу се приглушено „туп“ и едрият войник изпъшка. От ребрата му щръкна стрела. Туп. Втора стрела. Третата стрела се заби почти до първите две. Онзи бавно се изплъзна от хватката на Деветопръстия, свлече се на едно коляно, задави се и изстена. Пропълзя към Джизал, после седна на земята с изкривено от болка лице. Изстена жално и легна по гръб, а трите стрели щръкнаха във въздуха като тръстики над някое езеро. Не помръдна повече.

— Какво стана с онова копеле Финиъс?

— Избяга.

— Ще доведе други!

— Трябваше да се оправям или с него, или с този.

— Аз щях да се оправя тук!

— Да бе. Какво точно смяташе да правиш, да го подържиш така още година-две, докато Лутар най-после реши да извади оръжие?

Странни гласове, сякаш нямаха нищо общо с него. Джизал се изправи с мъка. Устата му беше пресъхнала, коленете му се огъваха, а ушите му бяха заглъхнали. Няколко крачки встрани Баяз лежеше по гръб на пътя, а Кай беше коленичил до него. Едното око на магьосника беше затворено, а другото — полуотворено. Клепачът му трепереше и откриваше бялото на очната ябълка.

— Вече можеш да я пуснеш.

Джизал погледна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на рапирата и кокалчетата й бяха побелели. Успя да подчини пръстите си и те бавно се отпуснаха. Дланта го болеше от натиска върху дръжката. Нечия тежка ръка се отпусна на рамото му.

— Добре ли си? — Беше гласът на Деветопръстия.

— Ъ?

— Ранен ли си?

Джизал заоглежда тялото си и заобръща длани пред очите си. Бяха мръсни, но нямаше кръв.

— Не мисля — отвърна той.

— Хубаво. Конете избягаха. Но можем ли да ги виним за това? Аз да имах четири крака, сега сигурно щях да съм на половината път до морето.

— Какво?

— Защо не отидеш да ги върнеш?

— На теб кой ти каза, че трябва да даваш заповеди?

Гъстите вежди на северняка леко се свъсиха. Джизал осъзна, че двамата са прекалено близо един до друг, а също и че ръката на Деветопръстия е все още на рамото му. Наистина беше просто отпусната, но той долови силата, която се таеше в нея. Усещаше я дори през палтото си и знаеше, че в тази ръка има достатъчно сила да откъсне неговата. Проклетата му уста, във всякакви неприятности го забъркваше. Чакаше го най-малко удар в лицето, по-вероятно някоя сериозна рана в главата, но вместо това Деветопръстия изпъна устни и се замисли.

— Двамата с теб сме много различни — поде той. — Откъдето и да го погледнеш. Разбирам, че не уважаваш моя народ, по-специално мен самия, но не те виня. Имам доста недостатъци и повечето си ги знам. Мислиш си, че ти си умен, а аз — глупав, и смея да твърдя, че тук си прав. Със сигурност има страшно много неща, които знаеш, а аз не. Но когато става дума за битки и сражения, съжалявам, че ще го кажа, но малцина са тези, които разбират повече от мен. И не се обиждай, ама и двамата знаем, че ти не си от тях. Никой не ми е казал да давам заповеди, но сега някой трябва да го стори. — Той пристъпи още по-близо и тежката му лапа стисна бащински рамото на Джизал — окуражително и същевременно заплашително. — Това притеснява ли те?

Джизал се замисли. Осъзнаваше, че не е в свои води, и събитията от последните няколко минути потвърждаваха същото. Погледна войника, когото Деветопръстия току-що беше убил, и раната на главата му сякаш се вторачи в него. Може би за момента ще е по-добре, ако просто направи каквото му се казва.

— Никак — каза Джизал.

— Хубаво! — усмихна се Деветопръстия и потупа Джизал по рамото. — Конете ни трябват и ти ми се струваш точният човек, който да ги върне обратно.

Джизал кимна и тръгна с несигурна походка.

Предстоеше да става нещо особено, беше повече от ясно. Полковник Глокта понечи да раздвижи ръце и крака, но не успя да помръдне. Слънцето го заслепяваше.

— Победихме ли гуркулите? — попита той.