Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Със сигурност. — Лицето на хадиш Кадия изникна в полезрението на Глокта. — Изклахме ги с божията помощ. Като животни.

Възрастният мъж продължи да дъвче отрязаната ръка, която държеше. Вече беше погълнал няколко пръста.

Глокта вдигна ръка, но на мястото й нямаше нищо, от китката му стърчаха оглозгани кости.

— Готов съм да се обзаложа, че в момента ядеш моята ръка — промърмори той.

— Така е — усмихна се Кадия. — И е невероятно вкусна. Поздравления за което.

— Превъзходна е — намеси се Висбрук, пое ръката от Кадия и откъсна със зъби парче месо.

Усмихваше се, а пълното му лице беше омазано с кръв.

— Заради фехтовката, предполагам — каза Глокта. Въпреки странната ситуация не изглеждаше никак притеснен. — Радвам се, че ви харесва.

— О, харесва ни и още как! — извика Вурмс. Той държеше остатъците от едното стъпало на Глокта, все едно беше резен диня, и с много финес гризваше малки хапчици. — И четиримата сме направо очаровани! Имате вкус на печено прасенце!

— И качествено сирене! — добави Висбрук.

— И най-сладък мед! — каза Кадия и поръси малко сол по корема на Глокта.

— И пари — изгука магистър Айдър: гласът й дойде някъде отдолу.

Глокта се надигна на лакти.

— Хей, какво правиш там?

Тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Взе ми всички бижута, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми дадеш нещо в замяна.

Острите й като кинжали зъби се впиха в бедрото му и отхапаха едро парче плът. После тя жадно засмука образувалата се дупка, и езикът й се стрелкаше около нея да оближе изтеклата кръв.

— Права си — повдигна вежди полковник Глокта. — Напълно си права.

Болеше го много по-малко, отколкото би трябвало, всъщност само подпирането на лакти го изтощаваше. Той се отпусна отново по гръб на пясъка и се загледа в яркосиньото небе.

— И четиримата сте напълно прави.

Езикът на Айдър тръгна нагоре по бедрото му.

— Ау — засмя се Глокта, — гъделичкаш ме! — Какво удоволствие, помисли си, да бъдеш изяден от такава красавица. — Малко по-наляво — измърмори и притвори очи, — още малко наляво…

Глокта подскочи и седна в леглото. Гърбът му беше стегнат като опънат лък. Под влажния чаршаф болният му крак силно трепереше. Остатъците от мускула му бяха станали на камък и изгаряха от болка. Захапа долната си устна, за да не изкрещи, изхърка няколко пъти през носа и лицето му се изкриви от напрежение.

Точно когато изглеждаше, че кракът му ще се пръсне, мускулът изведнъж се отпусна. Глокта се тръшна отново по гръб във влажното легло и остана да лежи задъхан. Проклети сънища. Разтрепери се, болеше го цялото тяло. Беше отпаднал и плувнал в студена пот. Намръщи се — в стаята се разнесе странен шум. Свистене, съскане като нахлул вятър. Какво е това? Бавно и много внимателно се претърколи настрана и се надигна от леглото. Закуцука до прозореца и погледна навън.

Сякаш целият град беше изчезнал. Пред прозореца на стаята му се бе спуснала сива пелена, откъсваше го напълно от околния свят. Дъжд. Едрите капки се пръскаха в перваза и се превръщаха в облак от ситни капчици, които нахлуваха в стаята и мокреха завесите и килима под прозореца. Студената пара полепна приятно по потната кожа на Глокта. Дъжд. Изобщо беше забравил за съществуването му.

В далечината проблесна светкавица. Силуетите на високите кули на Великия храм се очертаха за секунда на фона на сивата пелена на дъжда, после тъмнината ги погълна обратно под съпровода на гръмотевицата. Глокта протегна ръка навън и усети хладните капки по кожата си. Странно, непознато усещане.

— Гледай ти — рече тихо.

— Да, първият дъжд.

Глокта почти си глътна езика, докато рязко се извръщаше. Залитна и се вкопчи в мокрите камъни на перваза на прозореца. В стаята беше тъмно като в рог, не можа да определи откъде беше дошъл гласът. Въобразявам ли си? Буден ли съм, или още сънувам?

— Величествен момент. Сякаш светът се възвръща към живот.

Сърцето на Глокта спря. Гласът беше на мъж, плътен и дълбок.

Така ли звучи гласът на онзи, който е отвлякъл Давуст? Онзи, който сега е дошъл за мен?

Нова ярка светкавица освети стаята. На пода, седнал с кръстосани крака на килима, седеше мъж. Възрастен чернокож мъж с дълга коса. Между мен и вратата е. Няма как да го заобиколя, дори и да можех да тичам. Светлината изчезна така бързо, както се и появи, но образът на мъжа остана запечатан, сякаш прогорен в очите на Глокта. Небето се разцепи от грохота на гръмотевицата. Никой няма да чуе отчаяните ми викове за помощ, даже ако някого го е грижа за мен.