Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Кой си ти? — гласът на Глокта беше изтънял от ужас.

— Казвам се Юлвей. Няма от какво да се безпокоиш.

— Да не се безпокоя? Мамка му, сигурно се шегуваш?

— Ако исках, щях да те убия в съня ти. Е, но щях да оставя труп.

— Каква утеха. — Мислите на Глокта препускаха. Оглеждаше се трескаво за нещо, което да му свърши работа. Може и да успея да стигна до някой от декоративните буркани за чай на масата. Едва се сдържа да не се разсмее. И какво? Ще му предложа чаша чай, така ли? Не разполагам с нищо, с което да се бия, дори и да имах силите да го направя. — Как влезе тук?

— Имам си начини. С тяхна помощ успях да измина целия път от Шафа дотук, минах през войската на гуркулите и влязох в града, без никой да ме забележи.

— Ами можеше и просто да почукаш.

— Чукането на врати не ти гарантира, че ще влезеш.

Глокта напрягаше очи в тъмнината, но виждаше само неясните сиви очертания на мебелите и светлите арки на другите прозорци. Отвън дъждът продължаваше да плющи по перваза и да съска по покривите на околните сгради. Тъкмо когато се чудеше дали това вече не е краят на съня му, пак чу същия глас.

— Наблюдавах гуркулите. Правя го от дълги години. Такава е отредената ми задача. Моето покаяние за ролята ми в разкола, който доведе до разцеплението на моя орден.

— Орден ли?

— Орденът на магусите. Аз съм четвъртият от дванайсетте чираци на Ювенс.

Магус. Можеше да се досетя. Точно като онзи плешив Баяз, който си вре носа навсякъде и от когото не успях да измъкна нито един отговор, само стигнах до нови въпроси. Сякаш си нямам достатъчно грижи с политиката и предателството, ами сега и тези митове и суеверия. Е, ако не друго, поне ще избутам и тази нощ може би.

— Магус, казваш? Извини ме, че не скачам от радост, но последната ми работа с твоя орден се оказа просто загуба на време.

— Може би аз ще успея да поправя репутацията ни. Нося ти информация.

— Безплатна ли е?

— Този път да. Гуркулите тръгнаха. Тази вечер под прикритието на бурята на полуострова навлязоха пет от златните им знамена. Двайсет хиляди копия и огромни обсадни машини. Зад хълмовете чакат още пет знамена и това не е всичко. Пътищата от Шафа до Ул-Катиф, от Ул-Катиф до Далепа и от Далепа до морето са задръстени от войска. Императорът хвърля насам всичките си сили. Целият Юг се е вдигнал. Приижда наборна войска от Кадир и Дауа, идват конници от Ящавит и свирепи диваци от джунглите на Шамир, където жените се бият редом с мъжете. Всички са тръгнали на север. Идват насам да се бият за своя император.

— Толкова много войска само за Дагоска?

— О, това не е всичко. Императорът си е построил флот. Преброих сто големи платна.

— Но гуркулите не са моряци. Съюзът владее моретата.

— Светът се променя и човек или се променя с него, или бива пометен. Тази война няма да е като предишната. Калул най-после е готов да изпрати собствените си воини. Тази армия той гради с години. Високо горе в безплодните планини вратите на Саркант, огромния храм крепост, се отварят. Видях го с очите си. Предвожда ги Мамун, първият чирак на Калул, трижди благословен и трижди проклет, плодът на пустинята. Заедно със своя господар той наруши Втория закон, заедно с него яде човешка плът. Води след себе си Стоте думи, ядачи, ученици на Пророка, отгледани и хранени за битка, обучени да се бият с оръжия и посветени във Върховното изкуство. По-голяма заплаха не е надвисвала над този свят от Старите времена, когато Ювенс се би с брат си Канедиас, че и от по-отдавна, когато Глъстрод докосна Другата страна и опита да отвори портите към подземния свят.

Дрън-дрън, дъра-бъра. Жалко. Досега звучеше страшно смислено за магус.

— Каза, че ми носиш информация, затова спести си приказките за лека нощ и ми кажи какво е станало с Давуст.

— Има ядач наблизо. Надушвам го. Създание от сенките, чиято едничка цел е да унищожи онези, които се противопоставят на Пророка.

И сигурно аз съм на първо място в списъка му?

— Твоят предшественик не е напускал тази стая. Ядачът го е докопал, за да предпази предателя, който работи в града.

— Да. Сега вече говорим на един език. Кой е предателят? — Глокта осъзна, че гласът му е изтънял и писклив от нетърпение.

— Не съм гадател, сакати човече, но дори и да можех да ти отговоря, щеше ли да ми повярваш? Човек трябва да учи със собствено темпо.

— Пфу! Сега вече звучиш като Баяз. Говориш ли, говориш, а накрая не казваш нищо. Ядачи, така ли? Врели-некипели и куп вехти измислици!