Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Хубаво.

— Ами тук. — Баяз избута бурените и пристъпи настрани към следващия стенопис. — Глъстрод крои планове да унищожи творенията на брат си. — Наложи се да отскубне част от изсъхналия бръшлян, за да стигне до следващата част. — Тук той нарушава Първия закон. Виждаш ли, чува гласовете от долния свят. Призовава дяволите и ги изпраща срещу враговете си. А на тази — пошепна магьосникът, докато отместваше настрани сноп кафяв бръшлян, — чакай да видя…

— Глъстрод копае — прекъсна го Кай. — Кой знае, на следващата част може да е показано и какво е търсил.

— Хм — намръщи се Баяз и пусна кафявата завеса от бръшлян обратно пред стената. Изгледа сърдито чирака си, докато се изправяше. — Може би понякога е по-добре миналото да остане забулено в тайна.

Логън се покашля и се отдалечи. Шмугна се приведен по една наклонена арка. От другата страна имаше широко пространство, пълно с ниски чепати дървета. Бяха засадени в прави, но отдавна обрасли в бурени редици. Покрай мъшасалите стени се издигаше гъст шубрак от плевели и коприва, потъмнял и загнил от дъждовете, който стигаше почти до кръста му.

— Може би не е редно лично да го изтъквам — долетя отнякъде ведрият глас на Лонгфут, — но просто е редно да се отбележи. Невероятните ми способности в ориентирането нямат равни! Извисяват се над уменията на останалите навигатори, както планината се издига над дълбока долина!

Логън направи кисела физиономия — ако не е раздразнението на Баяз, ще е перченето на Лонгфут, няма средно положение.

— Преведох ви през огромната равнина на Аос без миля отклонение! — навигаторът се ухили на Логън и Лутар, все едно очакваше бурни аплодисменти. — При това, без да се натъкнем на нито една опасност, в земи, считани за едни от най-рискованите за пътуване на този свят! — намръщи се. — Може би една четвърт от нашето епично пътуване е вече зад гърба ни. Не съм сигурен, че оценявате колко невероятно е това постижение. Вървяхме през равнина без всякакви отличителни черти на терена в условията на настъпващата зима и без помощта на звездите за ориентир! — брат Лонгфут поклати глава. — Ха. Безсъмнено човек е сам на върха на успеха. — Обърна се и тръгна с небрежна походка между дърветата. — Мястото не предлага кой знае какво откъм условия за настаняване, но поне овошките си ги бива. — Откъсна зелена ябълка от един от по-ниските клони и я тръкна в ръкава си. — Нищо не може да се мери с ябълка от овощната градина на самия император. — Ухили се. — Странно как растенията надживяват всички човешки творения, а?

Лутар седна върху паднала статуя, извади от ножницата дългото острие и го постави напряко на коленете си. Стоманата блестеше като огледало при всяко завъртане в ръцете му. Той огледа критично оръжието, наплюнчи пръст и старателно изтри някакво невидимо петно. После измъкна камък за точене, наплюнчи го и се зае с работа по острието. Металът отговаряше с тих звън при всяко движение на камъка. Този звук, този ритуал винаги действаха успокояващо на Логън, напомняха му за толкова много лагерни огньове в миналото.

— Наистина ли е необходимо? — попита Лонгфут. — Точене, лъскане, точене, лъскане и така ден и нощ. Главата ме заболява. И да кажеш, че досега поне веднъж си ги използвал тези остриета. А когато най-накрая наистина ти потрябват, ще се окаже, че си ги изтъркал от точене. — Той се изхили на собствената си шега. — И какво ще правиш тогава?

Лутар дори не си направи труда да вдигне поглед.

— Защо не се съсредоточиш как да ни преведеш през равнината, а да оставиш оръжията на онези, които разбират от тях, а? — Логън се подсмихна под мустак.

Струваше си според него човек да проследи спора между двама от най-високомерните мъже на света.

— Хм — изсумтя Лонгфут, — покажи ми някой такъв и ще гледам пред него да не споменавам за оръжия. — Той поднесе ябълката към устата си, но преди да успее да отхапе от нея, ръката му остана празна. Лутар се оказа бърз като светкавица и сега ябълката беше нанизана на върха на рапирата му. — Хей, я да ми я върнеш!

— Разбира се. — Лутар се изправи и с отработено движение на китката метна ябълката нагоре.

Брат Лонгфут протегна ръце да я хване във въздуха, но Лутар го изпревари. Острието на кинжала му описа сребриста дъга и Лонгфут изведнъж зажонглира с две равни половини от ябълката. За момент почти успя да ги улови, но все пак ги изпусна на земята.

— Ама че фукльо! — тросна се той.

— Е, не може всички да са скромни като теб — рече Лутар и Логън отново се подсмихна.