Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Крой примигна неразбиращо, после ядосано, накрая от безсилие. Устните му се извиха в презрителна гримаса, челюстите му се размърдаха, ръцете му се свиха в юмруци. Очевидно в устава не беше предвидена подобна ситуация и той отново се обърна към Уест.

— Настоявам да видя маршал Бър!

— Аз също! — изписка пронизително Паулдър, готов на всичко, само и само да не остане по-назад от Крой.

— Лорд-маршалът е… — думите убягваха на Уест. Не му бяха останали повече идеи. Нито стратегии, нито хитрини, нито интриги. — Той е… — за него нямаше отстъпление през бродовете. Виждаше края си. Най-вероятно щеше да свърши в наказателна колония. — Той е…

— Ето ме.

За най-голяма изненада на Уест пред входа на шатрата стоеше маршал Бър. Сумракът не успяваше да прикрие болния му вид. Лицето му беше бледо като платно и лъснало от пот. Очите му бяха хлътнали в големи черни ями. Устните му потрепнаха, краката му като че ли се подкосиха и той се хвана за единия от коловете на шатрата. Уест забеляза тъмно петно на гърдите на униформата му, което поразително приличаше на кръв.

— Боя се, че по време на битката… се почувствах зле — изграчи той. — Сигурно съм ял нещо развалено. — Ръката му се разтрепери върху кола на шатрата и Яленхорм се появи зад гърба му, готов да го подхване.

Не се наложи, с нечовешко усилие Бър успя да се задържи прав. Уест огледа притеснено лицата на присъстващите, опитвайки да отгатне какво мислят те за този ходещ труп, но двамата генерали се оказаха прекалено заети със съперничеството си, за да обърнат кой знае какво внимание на лорд-маршала.

— Лорд-маршале, протестирам срещу действията на генерал Паулдър…

— Господине, настоявам за извинение от генерал Крой…

Най-добрата защита е нападението, реши Уест.

— Традицията повелява! — извика той с всичка сила — Ние първи да поздравим главнокомандващия за днешната победа! — и започна да пляска бавно и силно.

Пайк и Яленхорм го последваха без колебание. Паулдър и Крой си размениха последни смразяващи погледи и се включиха в аплодисментите.

— Ако позволите, искам първи да…

— Не, ако позволите аз първи да поднеса поздравленията си, лорд-маршале!

Двата щаба се присъединиха, след тях и останалите около шатрата и накрая околността заехтя от овации.

— Да живее лорд-маршал Бър!

— Да живее лорд-маршалът!

— Победа!

Самият Бър потреперваше пред шатрата, притиснал корема си с ръка и с изкривено от болка лице. Уест се изниза заднешком от какофонията, от вниманието, от славата. Те ни най-малко не го интересуваха. Беше се отървал на косъм. Ръцете му трепереха, в устата си усети остър металически вкус, гледката се размаза пред очите му. Чу как Паулдър и Крой започнаха отново да се карат, крякаха като два яростни гъсока.

— Трябва незабавно да напреднем към Дънбрек. Светкавично нападение, докато още не са се окопитили…

— Ба! Глупости! Защитата на крепостта е прекалено силна. Трябва да ги обсадим и да се подготвим за продължителна…

— Глупости! Моята дивизия може още утре да ги измете оттам!

— Ха! Това са пълни глупости! Трябва да се окопаем! Обсадните тактики са по моята част!

И така нататък, и така нататък. Уест затисна ушите си с ръце, опита да прогони гласовете им, докато залиташе през калта. Няколко крачки по-нататък от земята стърчеше скала. Той я заобиколи, притисна гръб в нея и бавно се свлече. Продължи надолу, докато не се озова седнал в снега, прегърнал колене, както правеше някога като дете, когато баща му побесняваше.

Долу в долината, под спускащия се мрак, по бойното поле щъкаха хора. Бяха започнали вече да копаят гробове.

Наскоро беше валяло, но дъждът вече беше спрял. Каменната настилка на Площада на маршалите започваше да изсъхва, отделните плочи бяха изсветлели по краищата, но в средата бяха още тъмни от влагата. Най-после първите лъчи на воднистото слънце бяха успели да пробият облаците и сега блестяха по лъскавия метал на веригите, провесени от дървената рамка, по остриетата, куките и щипците на подредените на рафта инструменти. Чудесно време за събитието. Очертава се грандиозен спектакъл. Освен ако не се казваш Тулкис, тогава би предпочел да пропуснеш.

Тълпата определено тръпнеше от нетърпение. Широкият площад кънтеше от глъч — неудържим порой от вълнение и гняв, от радост и омраза. Публичният сектор беше вече препълнен, но към него продължаваше да се стича народ. В отредения за властта обаче имаше предостатъчно място. Беше ограден отвсякъде и добре охраняван, точно пред издигнатия подиум. Все пак великите мъже заслужават най-добрата гледка. Над раменете на редицата от хора пред себе си Глокта виждаше креслата, на които седяха членовете на Висшия съвет. Ако се надигнеше на пръсти, което обикновено избягваше, можеше да види развяната от лекия ветрец бяла коса на архилектор Сълт.