Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Страховития си възвърна равновесието и нададе мощен рев, от който Кучето се разтрепери. Изнесе назад крак, вдигна тежката си ръка и замахна силно напред. Юмрукът му се стовари право в щита на Три дървета, отчупи парче от ръба, разцепи дървото, мина през него, заби се с глух тътен в гърдите на възрастния войн и го събори по гръб на земята. Страховития се надвеси отгоре му и вдигна отново синия си юмрук. Озъбен, Три дървета изръмжа и заби до дръжка меча в бедрото на гиганта. Острието прониза татуираната плът и излезе окървавено от другата страна, но това дори не го забави. Тежката ръка се стовари отгоре и блъсна гърдите на Три дървета. Звукът от сблъсъка беше като пращене на сухи съчки.

Кучето изпъшка и задра с нокти по пръстта, но дробовете му изгаряха, не можеше да се изправи, не можеше да направи нищо, освен да седи и да гледа. Страховития вдигна другия си юмрук, обкован в черно желязо. Вдигна го бавно и внимателно, задържа го горе, после го засили и го стовари в ребрата на Три дървета. Другата му ръка се вдигна отново. Кокалчетата на синия юмрук бяха омазани с червена кръв.

От мъглата излетя тънка черна черта, заби се в подмишницата на Страховития и го избута настрани. Копие в ръката на Тръпката. Той ръгаше гиганта, крещеше и бавно го изтикваше настрани по склона. Страховития се претърколи и се изправи, направи измамна стъпка назад, после изстреля напред бърза като змия ръка. Дланта му плесна Тръпката, както човек прогонва досадна муха, и го хвърли настрани, скимтящ и ритащ във въздуха.

Но преди Страховития да успее да го достигне отново, проехтя мощен като гръмотевица рев, тежкият меч на Тъл се стовари върху бронираното му рамо и го свали на едно коляно. Сега от мъглата излетя и Дау. Той замахна с меча си и откъсна голямо парче месо от крака на Страховития. Тръпката скочи прав и озъбен ръгаше с копието. Тримата като че ли най-после успяха да хванат гиганта натясно.

Той трябваше да е отдавна мъртъв, макар и толкова едър. С ударите, които му нанесоха Три дървета, Тръпката и Дау, отдавна трябваше да е обратно при пръстта. Но не, той пак се изправи. От тялото му още стърчаха шест стрели и мечът на Три дървета. Отново нададе мощен рев и Кучето пак се разтрепери от глава до пети. Тръпката залитна назад и падна по задник на земята, беше пребледнял като платно. Тъл примигна и трепна, мечът в ръката му се отпусна. Дори Дау Черния направи крачка назад.

Страховития се наведе, сграбчи дръжката на меча на Три дървета, издърпа го от крака си и го пусна окървавен върху пръстта. След като острието излезе, в плътта му не остана рана. Внезапно гигантът се обърна и хукна. Мъглата се затвори зад гърба му и Кучето чу тежките му стъпки надолу по хълма. Никога преди не беше се чувствал така щастлив да види нещо да си отива.

— Връщай се обратно! — изкрещя Дау и понечи да хукне след него, но Тъл му препречи пътя с изпъната огромна ръка.

— Никъде няма да мърдаш. Не знаеш колко шанка има долу. Ще убием това чудовище друг път.

— Разкарай се от пътя ми, дангалак!

— Няма.

Кучето се претърколи напред, стисна зъби да потисне болката в гърдите и запълзя нагоре по склона. Мъглата вече се отдръпваше и оставяше след себе си чист мразовит въздух. От другата страна се зададе Мрачния с опънат лък, готов за стрелба. В снега и калта лежаха много трупове, предимно шанка, но и няколко от момчетата на Тръпката.

На Кучето сякаш му отне цяла вечност да допълзи до Три дървета. Възрастният войн лежеше по гръб с все още привързан към едната му ръка щит. Дъхът му излизаше с хъркане през носа и влизаше на пресекулки през окървавената му уста. Очите му се извърнаха към Кучето, ръката му се надигна и го сграбчи за ризата. Той го придърпа към себе си и изсъска през стиснати зъби в ухото му:

— Чуй ме сега, Куче! Слушай!

— Кажи, главатар — изграчи Кучето, едва имаше сили да проговори.

Зачака, заслуша се, но не чу нищо. Очите на Три дървета бяха широко отворени и се взираха невиждащи в клоните на дърветата. От един от тях се отрони капка, падна на бузата му и се търкулна по окървавената му брада. Нищо повече.

— Обратно при пръстта — каза Мрачния с увиснало като стара паяжина лице.

Уест гризеше нокти и наблюдаваше приближаващата група от облечени в черно ездачи, възседнали черни коне. Генерал Крой и щабът му изглеждаха мрачни като погребални агенти. Снегът беше спрял, но небето все още беше тъмно и навъсено, а светлината — толкова оскъдна, сякаш беше вечер. При командния пост духаше свиреп студен вятър и платнището на шатрата плющеше. Спечеленото от Уест време изтичаше.