Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Приближи се още и изникна от мъглата. Тогава Кучето видя, че кожата му е изрисувана. Цялата изписана със ситни сини букви. Разкривените редове покриваха всеки инч от тялото му. Не носеше никакво оръжие, но това не го правеше по-малко ужасен. Напротив. Сякаш беше под достойнството му да носи оръжие, пък било и на бойното поле.

— Майко мила — прошепна Кучето и устата му се изкриви от ужас.

— Дръжте се, момчета — изръмжа Три дървета. — Дръжте се.

Единствено гласът му удържаше Кучето да не побегне, без дори да погледне назад.

— Той е! — изписка един от войниците на Тръпката с изтънял като на момиче глас. — Това е Страховития!

— Затваряй си плювалника! — кресна му Тръпката. — Знаем кой е!

— Стрели! — извика Три дървета.

Ръцете на Кучето трепереха, докато се прицелваше в гиганта. Беше му ужасно трудно да го направи дори и от това разстояние. Не издържа и пусна бързо тетивата. Стрелата му отскочи със звън от бронята на гиганта и отлетя встрани. Изстрелът на Мрачния беше по-точен. Неговата стрела го улучи в гърдите и се заби дълбоко в изрисуваната плът. Онзи сякаш дори не я забеляза. Полетяха още стрели. Една го прониза в рамото, друга прониза прасеца му, но той продължи да върви бавно като мъглата, а страхът и шанка се движеха с него.

— Мамка му — изломоти Мрачния.

— Той е дявол! — изписка един от войниците. — Дявол от ада!

Кучето започваше да мисли абсолютно същото. Усети как страхът го притиска, усети как редицата им започва да се огъва. Осъзна, че отстъпва назад, без дори да знае как е станало това.

— Готови! — извиси се плътният глас на Три дървета, спокоен и равнодушен, сякаш той не изпитваше никакъв страх. — На три! Скачаме на три!

Кучето го погледна, все едно възрастният войн внезапно си беше загубил ума. Тук поне имаха дървото, зад което да се крият. Чу мърморенето на някои от войниците и се досети, че вероятно си мислеха същото. Май никой не беше очарован от идеята да се втурнат в атака срещу тълпа от шанка и свръхестествен гигант.

— Сигурен ли си? — изсъска му Кучето.

Три дървета дори не го погледна.

— Най-правилното, когато човек го е страх, е да нападне! Кръвта му да кипне, да обърне страха в ярост. Теренът е наше предимство и няма да ги чакаме тук горе!

— Сигурен ли си? — повтори Кучето.

— Тръгваме — каза Три дървета и се извърна настрани.

— Тръгваме — изръмжа Дау и се озъби на войниците, предизвиквайки ги да решат дали ще отстъпят.

— На три! — избоботи Буреносния.

— Хм — добави Мрачния.

Кучето още не беше сигурен дали щеше да тръгне. Стиснал устни, Три дървета надзърна над дънера и погледна към дребните фигури в мъглата и към огромната в средата. Посочи с длан към земята, което значеше да чакат. Да чакат подходящата дистанция. Да чакат подходящия момент.

— На три ли тръгваме — прошепна Тръпката, — или след три?

Кучето поклати глава.

— Няма значение, стига да тръгнеш — отвърна уверено той, въпреки че вече усещаше краката си като два тежки каменни блока.

— Едно!

Едно? Вече? Кучето погледна през рамо към тялото на Кадил, увито в одеялото му до угасналия огън. Предполагаше, че гледката ще го разгневи, но тя само го изплаши още повече. Истината беше, че не искаше да свърши като нея. Преглътна и извърна поглед към дръжката на ножа в едната си ръка, после погледна взетия назаем от един убит меч в другата. Желязото не изпитваше страх. Това бяха добри оръжия, готови да свършат кървавата си работа. Прииска му се да беше поне наполовина толкова готов и той, но не му беше за първи път и добре знаеше, че никой никога не е напълно готов. Всъщност не е нужно да си готов. Трябва само да тръгнеш.

— Две!

Време е. Усети как очите му се отварят широко, как носът му поглъща студения въздух и кожата му настръхва. Подуши мъжете, усети острата и силна миризма на боровете, вонята на шанка, влагата на мъглата. Чу учестено дишане зад дънера и бързи стъпки долу по склона, чу откъслечните викове по дължина на редицата, шума от кръвта, която препускаше във вените му. Видя всяка най-малка подробност около себе си. Времето се проточи, бавно като мед. Мъжете се раздвижиха, корави мъже с корави лица, прехвърляха тежестта си от крак на крак, напираха срещу мъглата и собствения си страх, подготвяха се. Щяха да тръгнат, вече нямаше съмнение. Всички щяха да тръгнат. Усети как мускулите на краката му се стягат и започват да го изтласкват.

— Три!

Три дървета беше пръв през дънера. Кучето скочи веднага след него. Мъжете се надигнаха и скочиха напред и въздухът се изпълни с бойните им викове, с гнева и страха им. Кучето тичаше надолу, краката му удряха тежко земята, цялото му тяло се тресеше. Въздухът свистеше покрай лицето му, черните дървета и бялото небе се сблъскаха и се завъртяха. Мъглата се надигна и го връхлетя, а с нея и тъмните сенки, които чакаха в бялата й пелена.