Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Пайк го погледна с нещо като усмивка. Уест искаше да отвърне на усмивката му, но не намери сили.

Кучето седеше и дишаше тежко. Беше облегнал гръб на поваления дънер, а лъкът висеше отпуснат в ръката му. В мократа земя до него стърчеше забит меч. Беше го взел от един мъртъв войник и го беше вкарал в употреба. А както изглеждаше, щеше да му се отвори още работа, преди да е свършил денят. Имаше кръв по себе си — по ръцете, по дрехите, навсякъде. На Кадил, на плоскоглавите, неговата собствена. Не си струваше да я бърше — съвсем скоро щеше да се опръска с нова.

Три пъти шанка тръгваха нагоре по хълма и три пъти биваха отблъсвани. Всеки следващ път беше по-тежък от предишния. Кучето се замисли дали щяха да успеят да ги отблъснат, когато дойдеха отново. А че щяха да дойдат, нямаше съмнение. Въпросът беше само кога ще дойдат и колко ще бъдат този път.

Чуваше писъците и стоновете на ранените войници на Съюза. Много ранени. При последната атака един от младежите на Тръпката беше изгубил ръката си от китката надолу. „Изгубил“ май не беше точната дума, защото му я бяха отсекли със секира. В началото и той пищеше, но сега седеше мълчаливо и дишаше на пресекулки. Бяха му увили ръката с парцал, стегнат с колан, и сега той седеше и я гледаше с онова изражение, което ранените понякога придобиваха. Пребледнели и ококорени, сякаш не разбираха какво виждат очите им. Сякаш при всеки следващ поглед гледката все така ги изненадваше.

Кучето се надигна леко и надзърна през дънера. Видя плоскоглавите долу в гората, спотайваха се в сенките. Чакаха. Не му допадаше тази гледка на спотайващи се плоскоглави. Шанка или нападаха докрай, или бягаха.

— Какво чакат сега? — изсъска той. — Кога шибаните плоскоглави се научиха да чакат?

— Кога се научиха да се бият за Бетод — изръмжа Тъл, докато бършеше меча си. — Много неща се променят, но никое към по-добро.

— Че кога пък нещо се е променяло към по-добро? — озъби се Дау малко по-нататък.

Кучето се намръщи. Нова миризма долови носът му. На влага. Нещо се белееше между дърветата в ниското и ставаше все по-бяло и по-бяло.

— Какво е това? Да не е мъгла?

— Мъгла? Тук горе? — Дау се изкиска дрезгаво, звучеше точно като грачещ гарван. — И по това време на деня? Ха! Ей, я чакай…

Сега всички я видяха — тънка бяла ивица, залепнала за мокрия склон. Кучето преглътна и устата му пресъхна. Изведнъж го обзе тревога не само заради чакащите в ниското шанка. От нещо друго. Мъглата започна да се вдига нагоре, да се вие покрай стволовете на дърветата. Плоскоглавите се раздвижиха. Тъмните им сенки се размърдаха в сивия сумрак.

— Не ми харесва тая работа — чу се гласът на Дау. — Не е нормално това.

— Дръжте се, момчета! — дойде отнякъде дебелият глас на Три дървета. — Дръжте се!

Думите му окуражиха донякъде Кучето, но той знаеше, че куражът не се задържа много при него. Олюля се. Призляваше му.

— Не, не — прошепна Тръпката и започна да се оглежда, сякаш търсеше път за бягство.

Кучето усети как космите по ръцете му се изправят и кожата му настръхва. В гърлото му заседна буца. Обземаше го непознат страх — пълзеше заедно с мъглата нагоре по хълма, пъплеше през гората, виеше се около дърветата, процеждаше се под дънера, зад който се криеха.

— Той е — прошепна Тръпката. Очите му се ококориха и той се сниши до дървото, сякаш се боеше да не го чуе някой. — Той е!

— Кой? — изграчи Кучето.

Тръпката само поклати глава и се притисна към студената земя. Кучето беше обзет от непреодолимо желание да направи същото, но си наложи да надигне глава и да погледне над дънера. Именит войн, а се плаши като дете от тъмното, при това без дори да знае от какво. Реши, че ще е по-добре да го види. Груба грешка.

В мъглата имаше сянка — прекалено висока и изправена, за да е шанка. Огромен човек, висок колкото Тъл. Не, по-висок. Гигант. Кучето разтърка очи, за да е сигурен, че това не е просто трик на светлината в мрака, но не беше. Сянката се приближи и започна да придобива по-ясен вид. И колкото по-ясно се виждаше, толкова по-осезаем ставаше страхът в мъглата.

Кучето беше обиколил целия Север надлъж и нашир, но никога досега не беше виждал по-странно и неестествено нещо от този гигант. Едната половина на тялото му беше с броня — хванати с нитове големи плочи от черен метал, целите очукани, нащърбени и изкривени, сякаш са били блъскани с тежък чук. Другата половина от тялото му беше гола с изключение на ремъците и катарамите, с които беше пристегната бронята му. Бос крак, една гола ръка, целите в страховито издути мускули. На лицето си носеше маска от същия надран черен метал.