Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Кучето вече тичаше към тлеещия огън. Кадил лежеше, където я беше оставил, дишаше тежко на пресекулки и стискаше стрелата в гърдите си. Погледна го с големи влажни очи, но не каза нищо. Той също не каза нищо. Какво можеше да каже? Извади ножа си, разряза ризата й и я дръпна настрани, за да види раната. Стрелата се беше забила между две ребра отдясно, точно под гърдата й. Неприятно място да те прострелят, помисли си, не че имаше приятно де.

— Добре ли е? — изговори тя с тракащи зъби.

— Добре е — каза Кучето и изтри с палец малко мръсотия от влажната й буза. — Ти не го мисли. Ние ще те оправим — каза той, като през цялото време си мислеше: „Куче, шибан лъжец такъв, жалък страхливец. Тя е със стрела в гърдите.“

Три дървета клекна до тях.

— Трябва да излезе — каза той и погледна намръщено раната. — Аз ще я държа, ти дърпай.

— Какво да правя?

— Какво каза той? — простена Кадил през окървавени зъби. — Какво… — Кучето хвана стрелата с две ръце, а Три дървета сграбчи китките й. — Какво правите…

Кучето дръпна, но стрелата не излезе. Пак дръпна и от раната бликна кръв. Стече се покрай стрелата на две тъмни струйки по бледата й кожа. Той дръпна отново и Кадил се замята по земята и зарита с крака. Закрещя, все едно я убиваха. Той продължи да дърпа, но стрелата не излезе, не помръдна дори.

— Дърпай! — изсъска Три дървета.

— Не излиза, мамка му! — озъби му се Кучето. — Добре! Добре! — той пусна стрелата и Кадил се разкашля.

Изхърка, разтресе се и потрепери, а от устата й се проточи кървава слюнка.

Три дървета се почеса по бузата и на лицето му остана размазано кърваво петно.

— Щом не иска да излезе, ще трябва да я натиснеш, за да я изкараш от другата страна.

— Какво?

— Какво… казва той? — изхриптя Кадил и зъбите й пак затракаха.

Кучето преглътна.

— Ще трябва да избутаме стрелата от другата страна.

— Не — промълви тя и очите й се разшириха от ужас. — Не.

— Трябва.

Тя изпъшка, когато Кучето пречупи стрелата и я хвана.

— Не — проплака тя.

— Дръж се, момиче — каза Три дървета на общия език на Съюза и сграбчи отново ръцете й. — Само се дръж. Давай, Куче…

— Не…

Кучето стисна зъби и натисна силно счупения край на стрелата. Кадил подскочи, изпъшка, подбели очи и загуби съзнание. Кучето преобърна безжизненото й тяло и видя стрелата да стърчи откъм гърба.

— Готово — промърмори, — готово, излезе. — Хвана я над острието и с плавно въртене я издърпа.

От дупката бликна кръв, но не много.

— Това е добре — каза Три дървета. — Значи не е уцелила дроба.

Кучето прехапа устна.

— Добре е. — Грабна приготвеното за превръзка навито на ролка парче плат, нагласи края му на дупката на гърба и започна да увива стегнато през гърдите. Три дървета я повдигаше всеки път, за да може той да го прекара отдолу. — Добре е, добре е — повтаряше Кучето и омотаваше превръзката.

Бързаше колкото можеше с премръзналите си изтръпнали пръсти, докато не намота цялото парче плат. По-добре не може, каза си. Ръцете му бяха окървавени. Превръзката беше окървавена, коремът и гърбът й бяха на кървави отпечатъци от пръстите му, с петна кал и струйки кръв. Докосна лицето й — топло, със затворени очи. Гърдите й се повдигаха равномерно и дъхът й излизаше на пара от устата.

— Трябва да вземем одеяло. — Кучето стана и затършува в раницата си. Издърпа одеялото навън, пръсвайки всякакви вещи около огъня. Занесе го до нея, разпъна го и го уви около тялото й. — Да ти пази топло, нали? Меко и топло. — Подпъхна го под нея, опъна го над краката й. — Ще ти пази топло.

— Куче. — Три дървета се беше навел и слушаше дишането й. Изправи се и бавно поклати глава. — Мъртва е.

— Какво?

Наоколо полетяха бели петънца. Отново заваля сняг.

— Къде е проклетият Паулдър? — изръмжа маршал Бър, загледан в долината. Стискаше юмруци от безсилие. — Казах му да чака, докато ги въвлечем в битката, не докато ни прегазят!

Уест не знаеше какво да отговори. Наистина, къде е Паулдър? Снегът се усилваше. Носеше се на талази и вихрушки, покриваше бойното поле със сивата си пелена и придаваше призрачен вид на цялата долина. Звукът на битката сякаш идваше от мили разстояние, заглушен и пречупен. Вестоносците яздеха напред-назад, малки черни точки по белия килим, препускаха с искане за подкрепления. Ранените се трупаха с всяка минута, домъквани пъшкащи на носилки, останали без дъх в каруците или куцащи мълчаливо по пътя под щаба.

Дори през снежната пелена се виждаше ясно, че хората на Крой са здраво притиснати. Старателно подредените редици сега се извиваха опасно в средата, отделните части, редуцирани до объркани маси от мъже, се смесваха във всеобщата бъркотия на битката. Уест отдавна беше спрял да брои офицерите, които Крой беше изпратил до командния пост с искане за подкрепление или разрешение за отстъпление. И всички те се връщаха с едно и също съобщение. Дръжте позицията си и чакайте. А междувременно от Паулдър нямаше вест, само зловещо неочаквано мълчание.