Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Не чакаме ли да започне битката?

Кучето седна на земята, прибута съчките и те се разпалиха.

— Чакаме и ако питаш мен, това е най-доброто време за палене на огън. Войната, момче, е все чакане. Седмици от живота ти отиват в чакане, ако си се хванал с тая работа. И можеш да ги прекараш или премръзнал, или на топло.

Кучето извади тенджерата си от раницата, нова хубава тенджера, която беше взел от южняците, и я сложи на огъня. Измъкна от нея малък вързоп. Разгъна го, в него имаше пет яйца, все още цели. Едри кафяви яйца на ситни точици. Счупи едното в ръба на тенджерата и се ухили, когато то зацвърча на дъното. Животът изглеждаше прекрасен. Отдавна не беше ял яйца. В момента, в който чупеше последното, надуши нещо. Вятърът се беше обърнал и в него имаше нещо различно от миризмата на яйца. Кучето вирна рязко глава и се намръщи.

— Какво? — попита Кадил.

— Най-вероятно нищо. — И все пак беше по-добре да не рискува. — Ти стой тук и гледай яйцата.

— Добре.

Кучето прескочи дънера, притича до най-близкото дърво, клекна зад него и погледна надолу по склона. Не надушваше нищо. Не виждаше нищо — само влажна земя, петна от задържал се сняг, натежали от вода борови клони и неподвижни сенки. Нищо. Три дървета го изнерви с приказките си за изненадите на Бетод, това беше.

Обръщаше се назад, когато го лъхна отново. Направи още няколко крачки надолу, далеч от огъня и падналото дърво, и отново се вторачи между дърветата. Три дървета застана до него с щит в едната ръка и изваден меч в другата.

— Какво има, Куче, надушваш ли нещо?

— Може би. — Той пое въздух през носа, бавно, дълбоко, сякаш го прецеждаше. — Най-вероятно е нищо.

— Не ми ги разправяй на мен тия, Куче, носът ти неведнъж ни е измъквал от всякакви каши. Кажи какво надуши.

Вятърът се обърна отново и този път миризмата не беше само полъх. От много време не беше надушвал тази миризма, но нямаше как да я сбърка.

— Мамка му — прошепна, — шанка.

— Ей!

Кучето се обърна назад с отворена уста. Кадил тъкмо прескачаше дънера с тенджерата в ръка.

— Яйцата са готови — усмихна им се тя.

Три дървета й махна и изкрещя:

— Всички обратно зад…

Някъде отдолу в храстите избръмча тетива на лък. Кучето чу стрелата, усети я как профучава покрай главата му. Общо взето, плоскоглавите не бяха добри стрелци. Нищо чудно, че стрелата мина на цели две крачки от него, чудното беше, че по някаква невероятна случайност намери друга мишена.

— А… — Кадил примигна объркано към стрелата, която стърчеше от гърдите й. — А… — тя се строполи на земята и изпусна тенджерата в снега.

Кучето се втурна нагоре към нея. Студеният въздух задра гърлото му. Сграбчи ръцете й в момента, в който Три дървета хващаше краката й. Хубаво, че не беше тежка. Никак не беше тежка. Още една-две стрели профучаха покрай тях, едната се заби в дънера, докато я прехвърляха от другата страна. После двамата скочиха зад дървото и се скриха.

— Шанка са долу! — викаше Три дървета на останалите. — Улучиха момичето!

— Най-сигурното място в битката — изръмжа Дау и завъртя дръжката на секирата в ръцете си. — Шибани копелета!

— Шанка? Толкова на юг? — каза някой.

Кучето хвана Кадил под мишниците и я издърпа към малката падинка, където беше огънят му, докато тя помагаше, като риташе с пети по земята.

— Улучиха ме — промърмори тя, загледана в стрелата и разрастващото се от нея петно по ризата й.

Закашля се и вдигна ококорени очи към Кучето.

— Идват! — извика Тръпката. — Готови, момчета!

Мъжете започнаха да вадят оръжия, да пристягат колани и ремъци на щитове, стискаха зъби и се тупаха един друг по гърбовете. Мрачния беше застанал изправен зад едно дърво и стреляше надолу по склона, спокоен както винаги.

— Аз трябва да вървя — каза Кучето и стисна ръката й. — Но ще се върна, разбра ли? Ти само стой тук, чу ли? Ще се върна.

— Какво? Не!

Трябваше насила да отскубне ръката си от нейната. Не му хареса, че го направи, но имаше ли друг избор?

— Не — извика тя дрезгаво след него.

Кучето се втурна към дънера и войниците зад него. Някои бяха коленичили и стреляха с лъковете си надолу. Оттам долетя едно зловещо на вид копие и се заби в земята до него. Кучето го зяпна за момент, после тръгна на четири крака и се спря недалеч от Мрачния. Погледна надолу.

— Мамка му!

Гората беше пълна с плоскоглави навсякъде отпред, отляво, отдясно. Тъмните сенки се местеха, стрелкаха се насам-натам, пъплеха нагоре по хълма. Сигурно бяха стотици. Отдясно сред редиците на Съюза цареше пълна какофония от викове и тракане на брони, докато обърканите войници приготвяха копията си. От гората отдолу летяха стрели и се сипеха върху тях.