Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Всъщност усещането да виждаш отново врага пред себе си не е чак толкова лошо — каза Бър. Явно изпитваше съвсем различни от емоциите на Уест. — Няма спор, добре се движат. — На лицето му се изписа неочаквана усмивка. — И вървят точно накъдето искаме. Капанът е зареден и готов да щракне, нали така, капитане? — той подаде далекогледа на Яленхорм, който погледна през него и на свой ред се усмихна.

— Точно накъдето искаме — повтори той.

Уест не споделяше ентусиазма им. Гледката на редицата от северняци на билото, точно където Ладисла смяташе да ги разположи, беше все още пред очите му.

Хората на Крой спряха и отделните подразделения се наместиха в перфектен строй, спокойно, без всякаква припряност, все едно че бяха на парад: четири редици в блок, резервните роти зад тях, а най-отпред по една редица арбалетчици. От това разстояние Уест едва чу командата за стрелба. Първият залп полетя откъм хората на Крой и се изсипа към врага. Усети как ноктите се впиват в дланите му. Стискаше юмруци, искаше да види всички северняци да падат и да умират. Те обаче отвърнаха с добре групиран залп и се впуснаха в атака.

Бойният им вик, този нечовешки вой, се понесе в мразовития въздух и достигна до офицерите в командния пост. Уест прехапа устна, връхлетян от спомена за последния път, когато чу същия вик да се носи в гъстата мъгла. Не можеше да повярва, че беше станало само преди няколко седмици. И също както тогава, изпита онова виновно чувство на облекчение, че е далеч от предните редици, но тръпката, която пълзеше по гърба му, напомняше, че от това не беше имало много полза тогава.

— Майко мила — каза Яленхорм.

Всички останали мълчаха. Уест стискаше зъби и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, докато отчаяно се бореше да укроти далекогледа в ръцете си. Наблюдаваше стремителното нападение на северняците. Арбалетчиците на Крой изстреляха още един залп, после се оттеглиха през приготвените за тях пролуки в редиците и се строиха отново зад четворната предна линия от пехотинци. Копията се наведоха напред, щитовете се вдигнаха и предните линии на Съюза се приготвиха да посрещнат пищящите северняци. Настана пълна тишина.

— Удариха — изръмжа Бър.

Предните линии като че ли се огънаха и се разместиха. Бледото слънце проблесна многократно сред масата от мъже и във въздуха се понесе приглушен трясък. В командния пост всички мълчаха. Всички бяха затаили дъх и наблюдаваха през далекогледите си, взираха се през светлината на бледото слънце, надигаха глави да видят по-добре какво става в долината.

След един сякаш проточил се до безкрай момент Бър свали далекогледа си.

— Добре. Момчетата удържат позицията си. Изглежда, твоите приятели северняците се оказаха прави. Превъзхождаме ги по численост дори и без Паулдър. А когато и той се включи, чака ги истински погром…

— Там горе — промърмори Уест, — на южния хребет. — Нещо проблесна между дърветата, после пак. Метал. — Конница, господине, залагам си главата, че е конница. Бетод е направил същото като нас, но на отсрещния хребет.

— Мамка му! — изсъска Бър. — Известете генерал Крой, че врагът е разположил конницата си на южния хребет. Кажете му да подготви фланга си и да очаква нападение отдясно!

Един от адютантите се метна на седлото и препусна в галоп към щаба на Крой. От копитата на коня му полетяха едри буци студена кал.

— Поредният номер на Бетод, а може да се окаже, че ни е подготвил и още. — Бър ядосано сви далекогледа си и го удари в дланта си. — Не можем да си позволим да загубим днес, полковник Уест. Нищо не бива да се изпречва на пътя ни. Нито високомерието на Паулдър, нито честолюбието на Крой, нито хитростта на врага, нищо. Победата трябва да е наша. Не можем да си позволим да загубим!

— Разбира се, господине — отвърна Уест, но вътрешно не беше сигурен, че може да направи нещо по въпроса.

Войниците на Съюза полагаха усилия да пазят тишина, в резултат на което вдигаха повече шум от огромно стадо овце, вкарвано в кошара. Пъшкаха, сумтяха, хлъзгаха се по влажната земя, дрънчаха с брони, закачаха с оръжията си ниските клони на дърветата. Кучето ги гледаше и клатеше глава.

— Добре че наблизо няма никого, иначе отдавна да са ни чули — изсъска Дау. — Тия глупаци и зад гърба на мъртвец не могат да се промъкнат незабелязано.

— Това не значи, че и ти трябва да вдигаш шум — изсъска му Три дървета и им махна да го последват.

Странно усещане беше отново да се движат в такава голяма група. След тях вървяха четирийсетимата на Тръпката. Странна сбирщина. Имаше високи и ниски, млади и стари, с всякакви оръжия и брони, но до един бяха ветерани, това Кучето забеляза още отначало.