Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Не. Ти?

Бившият престъпник поклати глава.

— От дни не мога да спя — промърмори замислено Яленхорм. Засенчи с ръка очи и погледна към назъбения контур на дърветата по северното било, черен на фона на бледото небе. — Дивизията на Паулдър тръгна ли вече към гората?

— Още преди изгрев-слънце — отвърна Уест. — Всеки момент чакаме вест, че са на позиция. А както изглежда, и Крой е готов. Поне за точността си заслужава похвала.

В долината под командния пост на Бър дивизията на генерал Крой се готвеше да се разгърне в боен ред. В центъра на формацията й бяха три пехотни полка на Кралската гвардия, на двата фланга в подножието на склоновете — по един от наборна войска. Кавалерията беше най-отзад. Коренно различна картина от разгръщането на скалъпената дивизия на Ладисла. Колоните на отделните батальони се носеха плавно и стегнато напред: ботушите на войниците трамбоваха в такт в калта, високата трева и задържалия се в малките котловини сняг. Колоните спряха на определените им места и започнаха да се разпъват в стегнати редици, докато не покриха цялата ширина на долината. В мразовития въздух отекваха тежки стъпки, удари на барабани и резките команди на офицерите. Всичко беше изпълнено като по устав.

Лорд-маршал Бър отметна платнището на входа на шатрата си и излезе навън. Вървешком отвърна отривисто на отдаващите му чест часови и офицери в командния пост.

— Полковник — изръмжа той, вдигайки поглед към небето. — Още е сухо, а?

Слънцето беше бледожълто размазано петно на хоризонта, а небето — бледо, тук-там прорязано от разстлани сиви облаци, сгъстяващи се над северното било.

— За момента, господине — отвърна Уест.

— Новини от Паулдър?

— Още не. Но може да се забави. Пътеките в гората са объркани.

„Не колкото мислите в главата му“, помисли си Уест, но би било съвсем непрофесионално да го каже на глас.

— Закуси ли вече?

— Да, господине, благодаря. — Не беше ял от предишната вечер, но и тогава хапна съвсем малко; от самата мисъл за храна му се повдигаше.

— Е, поне един от нас е хапнал — Бър сложи ръка на корема си и се намръщи. — Проклет стомах, нищо не поема. — Изкриви лице и се оригна продължително. — Извинете ме. А, тръгват вече.

Явно най-после генерал Крой беше решил, че е напълно удовлетворен от местоположението на всеки от дивизията му, защото цялата формация тръгна напред през долината. Подухна леден вятър и развя знамената на полкове, батальони и роти. Бледото слънце заблестя в наточени оръжия, излъскани брони, по златни ширити, полирано дърво и металните халки на конски сбруи. Формацията — перфектна демонстрация на военна мощ — напредваше гладко през долината. В далечината на изток над дърветата се издигаше черна колона — най-близката защитна кула на крепостта Дънбрек.

— Впечатляваща гледка — рече Бър. — Петнайсет хиляди мъже плюс още толкова на билото. — Кимна към двата резервни кавалерийски полка под командния пост. Ездачите бяха слезли от конете си и чакаха нетърпеливо. — И още две хиляди тук, готови за действие. — Погледна назад към лагера: цял палатков град, камари сандъци и бурета с продоволствие, каруци и фургони и щъкащи между тях човешки фигурки. — И всичко това, без да броим хилядите в тила: готвачи, коняри, ковачи, кочияши, прислужници и лекари. — Поклати глава. — Сериозна отговорност, а? Кой ли би искал да е глупакът, отговорен за всички тях?

— Никой, господине — усмихна се вяло Уест.

— Изглежда, че… — прошепна Яленхорм, засенчи очи с ръка и впери поглед напред. — Това не са ли?…

— Далекоглед! — викна Бър и най-близко стоящият до него офицер му подаде. Маршалът го разпъна и погледна. — Гледай ти, гледай ти. Кой ли се задава насам?

Безспорно реторичен въпрос. Нямаше кой друг да е.

— Северняците на Бетод — съобщи Яленхорм както винаги очевидното.

Уест погледна през своя далекоглед. Излизаха иззад дърветата в далечния край на долината, при реката, струпваха се в широкото отворено пространство отпред — разрастващо се черно петно като локва кръв от прерязани вени. Мръсносиво-кафявите маси се струпаха по двата фланга. Лековъоръжена пехота, сформирана от селяни. В средата се оформиха по-подредени редици, в които проблясваше металът на остриета и ризници. Войниците на Бетод.

— Не се вижда конница.

Това най-много разтревожи Уест. Беше се запознал вече с конницата на северняците — преживяване, почти завършило с фатален край — и нямаше никакво желание да се срещат отново.