Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Стой!

Дългата колона от войници на Съюза спря с тракане на брони и започна да оправя реда в най-високата точка на билото. Дълга колона, помисли си Кучето, ако се съдеше по броя на мъжете, които бяха тръгнали през гората. И те бяха на самия й край. Погледна към празното пространство между дърветата отляво и се намръщи. Самотно място е краят на редицата.

— Но е най-безопасното — рече под носа си.

— Какво казваш? — попита Кадил и седна на дънера на едно паднало дърво.

— Тук сме в безопасност — повтори той на нейния език и дори успя да се усмихне.

Все още не знаеше как да се държи с нея. Денем ги делеше огромна пропаст, широка зейнала бездна, издълбана от раса, възраст, език, и той не беше сигурен дали построяването на мост през нея щеше да е възможно. Но странно как нощем пропастта се стесняваше и изчезваше съвсем. В тъмното се разбираха прекрасно. Може пък с времето да се научат как да бъдат заедно. А може и да не успеят и това да бъде краят. Засега обаче Кучето се радваше, че тя е с него. Караше го да се чувства отново нормален човек, а не животно, пълзящо в горите от една неприятност към друга.

Видя един от офицерите на Съюза да се откъсва от своята част и да тръгва към тях. Онзи се запъти наперено към Три дървета, стиснал някаква странна лъскава дървена пръчка под мишница.

— Генерал Паулдър иска да останете тук и да подсигурявате левия ни фланг. — Офицерът говореше бавно и много високо, почти викаше, явно се надяваше, че така ще го разберат, в случай че не говореха езика му.

— Хубаво — отвърна Три дървета.

— Дивизията ще се разгърне по билото отдясно на вас! — той замахна с лъскавото си нещо към дърветата, където хората му се подготвяха мудно, но за сметка на това шумно. — Ще чакаме, докато войската на Бетод бъде напълно въвлечена в битката с дивизията на генерал Крой, после ще нападнем и ще ги пометем!

Три дървета кимна:

— Ние ще ви трябваме ли за целта?

— Честно казано, съмнявам се, но ако ситуацията се промени, ще ви известим. — Той се отдалечи със същата наперена стъпка, но само след няколко крачки се подхлъзна и насмалко да си падне на задника.

— Уверено е момчето — каза Кучето.

Три дървета сбърчи чело.

— Малко повечко, отколкото трябва, ако питаш мен, но ако при това ни оставят на мира, ще го преживея. Така! — провикна се той към войниците на Тръпката. — Хващайте този дънер и го носете горе на билото!

— Защо? — попита един, който седеше и търкаше намръщено едното си коляно.

— За да има зад какво да се криеш, ако се появи Бетод — кресна му Дау. — Хващай се на работа, глупако!

Войниците оставиха оръжията и се хванаха за дървото. Изглежда, присъединяването към легендарния Руд Три дървета не беше чак такова забавление, каквото бяха очаквали. Кучето не сдържа усмивката си. Да бяха се сетили. Легендарните водачи не са станали такива, раздавайки леки задачи. Възрастният войн стоеше и наблюдаваше отстрани, загледан мрачно в дърветата. Кучето отиде до него.

— Притесняваш ли се, главатар?

— Тук мястото е добро да се скриеш с няколко момчета. Добро място да изчакаш да се разпали битката, а после да се спуснеш надолу.

— Така е — ухили се Кучето. — Затова сме тук.

— И какво? Мислиш ли, че Бетод не се е сетил за същото?

Усмивката на Кучето се стопи.

— Ако може да си позволи да задели малко от хората си, като нищо ще ги прати да чакат тук, точно както правим ние. Ще ги прати сред дърветата нагоре по хълма, точно към нас. И какво, мислиш, ще стане тогава?

— Ще започнем да се избиваме, бих казал, но Бетод не може да си позволи да заделя от хората си, не и според Тръпката и момчетата му. И без това има два пъти по-малко мъже от Съюза.

— Може и така да е, но той обича изненадите.

— Хубаво — каза Кучето, загледан във войниците, които вече вдигаха дънера да го носят на билото. — Хубаво. Качваме там онзи дънер и се надяваме на късмет.

— Да се надяваме на късмет ли? — избоботи сърдито Три дървета. — Че кога е излизало нещо свястно от това?

Той се отдалечи и зашепна нещо на Мрачния, а Кучето сви рамене. Ако изведнъж се появяха сто от момчетата на Бетод, щеше да стане доста напечено, но какво можеше да направи той сега. Приклекна до раницата си, извади кремък и няколко сухи съчки, подреди ги внимателно и започна да удря с камъка и да хвърля искри.

Тръпката клекна до него и се подпря на дръжката на голямата си секира.

— Какви ги вършиш?

— На какво ти прилича? — Кучето подухна в подпалките и от тях изникна пламъче. — Паля си огън.