Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Къде се губи Паулдър? — Бър се насочи с тежка стъпка към шатрата си, оставяйки черни следи по прясно натрупания сняг. — Ти! — извика на един адютант и му махна с ръка да го последва.

Уест тръгна на почтително разстояние след маршала, следван по петите от Яленхорм. Отметна покривалото на входа и влезе.

Маршал Бър се наведе, грабна писалка от мастилницата, поръсвайки масата с едри капки мастило.

— Иди в гората и намери генерал Паулдър! Разбери какво става там и веднага се връщай!

— Разбрано, господине! — кресна офицерът и се изпъна като струна.

Писалката на Бър задраска по хартията.

— Предай му, че заповядвам да нападне незабавно ! — подписа с яростно движение на китката и тикна листа в ръцете на адютанта.

— Тъй вярно, господине. — Младият офицер излезе с решителна крачка.

Бър се обърна към картите, примижа, сложи длан на корема си и се вгледа ядосано в тях, докато с другата ръка подръпваше нервно брадата си.

— Къде се губи този Паулдър?

— Възможно е, господине, той самият да е бил нападнат…

Бър се оригна, изкриви лице, после пак се оригна. Стовари юмрук на масата и мастилницата подскочи и изтрака по плота.

— Мамка му, проклет да е този мой стомах! — той заби дебел пръст в картата. — Ако Паулдър не се появи скоро, ще трябва да пуснем резервите, Уест, чуваш ли? Ще трябва да пуснем кавалерията.

— Да, господине, разбира се.

— Не можем да си позволим да загубим. — Маршалът сключи вежди, преглътна. Изведнъж на Уест му се стори, че беше силно пребледнял. — Не… можем… — Бър леко се олюля и замига начесто.

— Господине, добре ли…

— Буааа! — маршал Бър рязко се наведе и избълва черна кръв върху масата.

Повърнатото плисна върху картите и ги обагри в червено. Уест замръзна на място. Усети как устата му бавно увисва. Бър изхърка и стисна ръба на масата. Тялото му се разтрепери, после се преви и той отново повърна.

— Гаррр! — залитна настрани и от устата му се проточи кървава лига.

Очите му се изцъклиха на бледото лице. Той изпъшка сподавено и политна назад, повличайки със себе си един опръскан с кръв стол.

Уест най-после се усети точно навреме, за да се хвърли напред и да хване отмалялото тяло на маршала, преди да се е стоварило на пода. Наклони се и се олюля, докато се мъчеше да го задържи.

— Мамка му! — зяпна Яленхорм.

— Какво чакаш, помогни ми! — кресна му Уест.

Едрият офицер се спусна напред, подхвана Бър под едната мишница, после заедно с Уест го довлякоха до леглото. Уест разкопча най-горното копче на яката му.

— Стомашни проблеми — промърмори той през стиснати зъби, — от седмици се оплакваше…

— Ще доведа лекар! — извика Яленхорм.

Понечи да изскочи навън, но Уест го хвана за ръката.

— Не.

Едрият капитан го изгледа учуден.

— Моля?

— Ако се разчуе, че е болен, ще настане паника. Паулдър и Крой ще правят каквото си искат. Цялата армия ще се разпадне. Никой не бива да научи преди края на битката…

— Но…

Уест се изправи, сложи длан на рамото на Яленхорм и го погледна право в очите. Вече знаеше какво трябва да се направи. Този път нямаше да стои и да гледа отстрани как поредното бедствие се стоварва отгоре им.

— Слушай ме внимателно. Трябва да се придържаме към плана. Трябва.

— Кой трябва? — Яленхорм зашари като обезумял с очи из шатрата. — Аз и ти, сами?

— Щом така се налага.

— Става дума за човешки живот!

— Става дума за хиляди човешки животи — изсъска Уест. — Чу какво каза маршалът, не можем да си позволим да загубим тази битка.

Яленхорм беше пребледнял почти колкото Бър.

— Не мисля, че имаше предвид точно това…

— Не забравяй, че си ми длъжник. — Уест се приближи към него. — Ако не бях аз, сега щеше да си труп и да гниеш на север от Кумнур. — Не му харесваше, че прибягна до това, но нямаше друг избор, нямаше време за деликатност. — Разбрахме ли се, капитане?

Яленхорм преглътна мъчително.

— Да, господине, мисля, че да.

— Добре. Ти оставаш тук да наблюдаваш маршала, а аз ще се погрижа за положението отвън. — Уест тръгна към изхода.

— Ами ако…

— Импровизирай! — сряза го Уест.

Сега имаше много повече грижи от тревогите тук. Наведе се и излезе. В командния пост имаше поне двайсетина офицери и часови, пръснати пред шатрата, те гледаха през далекогледи, взираха се в побелялата долина и шепнеха припряно помежду си.

— Сержант Пайк! — Уест му махна да се приближи и той веднага дотича. — Искам да застанеш на пост пред тази шатра, разбираш ли?