Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Внезапно го обзе почти неудържимо желание да се обърне и да побегне. Толкова абсурдно желание, че моментално се смени с друго, също толкова неуместно, да избухне в истеричен смях. За късмет успя да се пребори и с двете. Или поне с второто. Нямаше нищо смешно в това, което ставаше в тази долина. С приближаване на чаткащите копита се зачуди дали все пак идеята да избяга беше чак толкова смехотворна.

Крой дръпна рязко юздите на черния си боен кон, слезе от седлото и бързо изпъна униформата си. Оправи колана на сабята си, извърна се и тръгна енергично към шатрата.

— Генерал Крой, поздравления, господине, дивизията ви се би смело и решително днес!

— Естествено, полковник Уест . — Той изрече името му с такова презрение, сякаш беше кръвна обида.

Офицерите от неговия щаб се събраха в заплашителен полукръг зад гърба му.

— А може ли да попитам какво е положението ни на бойното поле?

— Положението ни? — озъби се Крой. — Положението ни е такова, че северняците са отблъснати, но не и победени. Накрая успяхме да им хвърлим здрав пердах, но хората ми бяха смазани от умора. Прекалено изтощени, за да ги преследват и доунищожат. Благодарение на страхливостта на Паулдър врагът успя да се оттегли през бродовете! Ще се погрижа той да бъде разжалван и опозорен! Ще се погрижа да увисне на въжето за държавна измяна! Кълна се в честта си, ще го направя! — огледа навъсено командния пост, а офицерите му сърдито замърмориха. — Къде е маршал Бър? Настоявам веднага да видя лорд-маршала!

— Разбира се, ако ми дадете само… — думите на Уест заглъхнаха в усилващия се тропот на копита и иззад шатрата на Бър се появи друга група ездачи.

Не кой да е, а самият генерал Паулдър, придружен от огромния си щаб. Заедно с тях пристигна и каруца, така че малкото пространство пред шатрата се пренасели с мъже и коне. Паулдър скочи от седлото и се запъти с бърза крачка към Уест. Косата му беше разчорлена, устните — стиснати здраво, а на бузата му имаше дълга драскотина. Пурпурният антураж го последва по петите с дрънчене на метал, развети златни шнурове и зачервени лица.

— Паулдър — изсъска Крой, — сега имаш наглостта да се изправяш пред очите ми! След като цял ден не намери смелост да го направиш на бойното поле!

— Как смееш? — изврещя Паулдър. — Настоявам за извинение! Незабавно!

— Извинение ли? От мен? Ха! Ти си този, който ще се извинява, ще се погрижа за това! Според плана ти трябваше да атакуваш по левия фланг! Бях подложен на свирепи атаки в продължение на повече от два часа!

— Почти три, господине — наля масло в огъня един от офицерите му.

— Три часа, мамка му! Нямам други думи за това освен страх и малодушие!

— Страх? — изврещя отново Паулдър и няколко от хората му поставиха ръце на дръжките на оръжията си. — Настоявам незабавно да ми се извиниш! Цялата ми дивизия беше подложена на свирепи нестихващи нападения по левия фланг! Трябваше лично да предвождам една от контраатаките ни! Пеша, не на кон! — извъртя напред бузата си и посочи драскотината. — Ние изнесохме цялото сражение днес! Ние извоювахме победата!

— Проклет да си, Паулдър, не направихте нищо! Победата извоюваха моите хора, съвсем сами! Нападнат бил? От кого? От горските животни?

— Аха! Именно! Животни! Покажете му!

Един от офицерите на Паулдър отметна платнището върху каруцата и отдолу се показа нещо, което в началото всички взеха за купчина окървавени дрипи. Той сбърчи нос и го изблъска от каруцата. Нещото падна на земята, претърколи се по гръб и черните му, лъскави като черни бръмбари, очи се впериха в небето. Голямата му уродлива паст беше зинала и от нея във всички посоки стърчаха остри зъби. Кожата му беше сиво-кафеникава, груба, сякаш цялата в мазоли, а вместо нос имаше размазана крива зурла. Главата му беше сплескана отгоре и без косми, със силно изпъкнали надочни дъги и тясно полегато чело. Едната му ръка беше къса и мускулеста, а другата дълга и тънка, но и двете завършваха с извити като нокти тънки пръсти. Изглеждаше тромаво, сгърчено и примитивно създание. Уест го зяпна с отворена уста.

Повече от очевидно бе, че това не е човек.

— Ето! — изписка победоносно Паулдър. — Хайде сега кажи пак, че дивизията ми е седяла със скръстени ръце! Имаше стотици от тези… от тези създания! Хиляди! Нападаха и се биеха като обезумели! Едва удържахме позицията си и ти извади страхотен късмет, че все пак успяхме! И сега настоявам! — прогърмя гласът му. — Настоявам! — писна с почервеняло от яд лице — За извинение!