Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Погледна към Арди до себе си. Тя гледаше мрачно подиума и хапеше замислено долната си устна. Като си помисля само. Едно време водех младите красиви момичета на най-изисканите места в града, в прекрасните градини на хълма, на концерти в Палатата на въздишките или направо в спалнята си, ако преценях, че се очертава възможност. А сега, сега ги водя на публични екзекуции. Усети как крайчецът на устните му се повдига в лека усмивка. Какво пък, времената се менят.

— Как ще го направят? — попита Арди.

— Ще бъде провесен и изтърбушен.

— Моля?

— Ще го вдигнат с онези вериги, закрепени на китките, глезените и шията, но не прекалено стегнато, за да не се задуши. След това ще бъде разпран и вътрешностите му постепенно ще се изсипят от корема. Червата му ще провиснат пред очите на хората.

Арди преглътна.

— Докато е още жив?

— Възможно е. Не се знае. Зависи дали екзекуторите ще си свършат добре работата. Както и да е, няма да остане дълго жив. Не и без вътрешности.

— Изглежда ми… прекалено.

— Такъв е замисълът. Това е най-дивашкото наказание, което са успели да измислят жестоките ни прадеди. Специално за дръзналите да посегнат на кралска особа. Доколкото знам, не е било изпълнявано от близо осемдесет години.

— Това обяснява тълпата.

Глокта сви рамене.

— Любопитството определено е стимул, но пък екзекуциите винаги са се радвали на голяма посещаемост. Хората обичат да гледат смърт. Това им напомня, че независимо колко отвратителен, долен и ужасен може да бъде животът… те поне все още го имат.

Някой го потупа по рамото и той се извърна болезнено. Точно зад главата си видя маскираното лице на Северард.

— Свърших онази работа. Витари имам предвид.

— Хм. И?

Очите на Северард се плъзнаха подозрително към Арди, после той се надвеси и зашепна в ухото на Глокта.

— Проследих я до една къща при парка Галт, онзи до пазара.

— Знам го. И?

— Надзърнах през прозореца.

Глокта вдигна многозначително вежда.

— Забавно ти е, нали, Северард? Какво видя?

— Деца.

— Деца ли? — смотолеви Глокта.

— Три малки деца. Две момичета и едно момче. И какъв цвят, предполагате, бяха косите им?

— Не може да бъде. Огненочервени, а?

— Точно като на майка им.

— Тя има деца? — Глокта прокара замислено език по венците си. — Кой би помислил?

— Знам. Аз лично винаги съм смятал, че кучката има ледена топка между краката си.

Това обяснява защо толкова искаше да се върне от Юга. През цялото време са я чакали три малки деца. Майчин инстинкт. Колко трогателно. Той избърса влагата под трепкащия ляв клепач.

— Добра работа, Северард, това може да ни е от полза. А другата задача? За часовия пред спалнята на принца?

Северард повдигна леко маската си и се почеса по лицето под нея, като непрекъснато хвърляше нервни погледи наоколо.

— Странно нещо. Опитах, но… изглежда, той е изчезнал.

— Изчезнал?

— Говорих със семейството му, те не са го виждали от деня преди убийството на принца.

Глокта се намръщи.

— От предишния ден? Но той беше там… с очите си го видях. Вземи Фрост, Витари също. Искам списък на хората, които са били в двореца онази нощ. Всеки благородник, прислужник или войник. Ще стигна до дъното на тази работа. По един или друг начин.

— Сълт ли нареди така?

Глокта се извърна рязко назад.

— Не ми е казвал да не го правя. Сега действай.

Северард промърмори нещо, но думите му бяха заглушени от шума на тълпата, който изведнъж премина в порой от гневни крясъци. Извеждаха Тулкис на подиума. Той стъпваше бавно, веригите на глезените му дрънчаха. Не плачеше, не виеше, нито крещеше предизвикателно към тълпата. Беше с много уморен и натъжен вид и явно изпитваше болка. По лицето му имаше бледи синини, а по краката, ръцете и гърдите му личаха яркочервени петна. Е, няма как да използваш нажежени игли, без да остане следа. Но иначе добре изглежда предвид това, което изживя. Беше гол, само с препаска на кръста. Милост към чувствителните, нежни души на присъстващите дами. Да видят провиснали човешки черва е първокачествено забавление, но не и мъжките му атрибути, това е недопустимо.

Пред подиума излезе чиновник и започна да чете — името на затворника, обвинението срещу него, самопризнанието му и наложената присъда, но дори от това разстояние Глокта почти не успя да чуе нищо заради сърдития тътен на тълпата, нарушаван от откъслечни викове. Примижа и взе да раздвижва схванатите мускули на бедрото си.