Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Феро седеше гола и притиснала коляно към гърдите си, чоплеше коричката на една от раните си и гледаше намръщено. Гледаше намръщено в масивните стени на стаята и си представяше огромната тежест на древния камък около нея. Спомни си как седеше и пак така гледаше навъсено стените на килията си в двореца на Утман, как се набираше на решетките на прозорчето, за да почувства отново слънцето по лицето си, и как мечтаеше да е отново свободна. Спомни си жулещото кожата на глезените й желязо на оковите и дългата тънка верига, така измамно крехка. Помнеше как се беше борила с нея, как я захапваше със зъби и опъваше стъпалото си, докато от разранената кожа не шурна кръв. Феро мразеше стените. За нея те винаги бяха като челюстите на вълчи капан.

Погледна намръщено леглото. Тя мразеше леглата и диваните и малките възглавнички по тях. Меките неща правят човека мекушав и тя не искаше да има нищо общо с тях. Помнеше как лежеше в тъмното на мекото легло, когато за пръв път я взеха в робство. Когато беше още малко и слабо дете. Лежеше в тъмното и плачеше от самота. Заби яростно нокти в коричката и усети как потича кръвта. Тя мразеше онова слабо и глупаво дете, което се остави да бъде хванато в капан. Ненавиждаше дори спомена за него.

Но най-много Феро се мръщеше при вида на Деветопръстия който сега лежеше по гръб сред нагънатата смачкана завивка. Главата му беше килната назад и устата му зееше отворена. Дишаше тихо, а едната му бледа ръка беше изметната настрани под почти невъзможен ъгъл. Спеше като дете. Защо се чука с него в онази нощ? И защо продължаваше да го прави? Въобще не трябваше да го докосва. Не трябваше дори да говори с него. Тя нямаше нужда от грозния голям бял глупак.

Тя нямаше нужда от никого.

Повтаряше си, че мрази тези неща и че тази омраза никога няма да угасне. Но колкото и да кривеше устни, колкото и навъсено да гледаше, колкото и да забиваше нокти в коричката на раната, все по-трудно долавяше старата омраза. Погледна към леглото, към тъмното дърво, огряно от бледата светлина на жарта в камината, към сенките по гънките на чаршафа. Какво толкова дали ще легне на това легло, или на студения широк дюшек в нейната стая? Леглото не е неин враг. Тя стана от стола, отиде до леглото и легна с гръб към Деветопръстия, като внимаваше да не го събуди. Не от грижовност, естествено.

Просто не искаше да дава обяснения.

Придърпа се назад към него, където беше по-топло. Чу го как изпъшка насън и усети, че се обръща. Притаи дъх и се стегна, готова да скочи от леглото. Ръката му се плъзна бавно през нея и той промърмори насън в ухото й. Феро усети топлия му дъх по врата си.

Едрото му топло тяло, което се притискаше в гърба й, вече не я караше да се чувства като в капан. Тежестта на бялата му ръка върху нея й създаваше почти… приятно чувство. При тази мисъл се намръщи.

Нищо хубаво не трае дълго.

И тя плъзна ръка под неговата и усети пръстите му и чуканчето на липсващия да се притискат между нейните. Престори се, че е на сигурно място, че отново е цяла. Какво толкова? Хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

Знаеше, че няма да трае дълго.

— Добре дошли, господа. Генерал Паулдър. Генерал Крой. Бетод се е оттеглил до Уайтфлоу и както става ясно, не би могъл да намери по-благоприятна позиция, от която да се изправи срещу нас. — Бър пое дълбоко въздух и огледа мрачно лицата на присъстващите. — Смятам, че е много вероятно утре да има битка.

— Най-после! — извика генерал Паулдър и се плесна по бедрото.

— Хората ми са готови — рече Крой и вирна брадичка.

Двамата генерали и многобройните представители на щабовете им се изгледаха злобно през широката шатра на Бър. Всеки искаше да покаже на другия колко много го превъзхожда в огромния си ентусиазъм за влизане в битката. Уест усети как устните му се извиват от гняв при гледката на двата щаба. Две банди от момчетии щяха да проявят повече зрялост на тяхно място.

Бър вдигна вежди и се обърна към картите.

— За наш късмет архитектите, които са строили крепостта Дънбрек, са описали надлежно и околния терен. Имаме невероятното преимущество да разполагаме с точните им чертежи. Също така група северняци наскоро мина на наша страна и ни предостави подробни описания на силите на Бетод, позицията и намеренията му.

— И защо да вярваме на тези северняшки псета — попита с иронична усмивка генерал Крой, — които не са способни на лоялност дори към своя крал?

— Ако принц Ладисла беше проявил малко повече разум да ги послуша — подхвърли невъзмутимо Уест, — сега щеше да е тук с нас, както и цялата му дивизия.