Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?

— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.

— Не исках да стане така, че да видиш…

— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?

Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.

— Знам… знам какво сигурно си мислиш…

— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!

Кадил извърна поглед и наведе глава.

— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.

Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но той е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.

Полковник Глокта влетя почти на бегом в столовата, докато ожесточено се бореше с колана на сабята си.

— Мамка му! — беснееше той. Проклетите му нескопосани ръце. Не можеха да закопчаят проклетата катарама. — Мамка му! Мамка му!

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шикел.

Тя седеше на масата, а по раменете й още личаха следите от нажежения ръжен. През отворените й рани се виждаше сухо, като в месарски магазин, месо.

— Не, нямам нужда от скапаната ти помощ! — кресна той и хвърли колана на пода. — Това, от което имам нужда, е някой да ми обясни какво става тук! Това е срамота! Няма да търпя хора от моя полк да се мотаят наоколо голи! Особено с такива гадни рани! Къде е униформата ти, момиче?

— Мислех, че повече те тревожи пророкът.

— Забрави за него! — сряза я Глокта и се намести на пейката срещу нея. — Ами Баяз? Кажи за Първия магус. Кой е той? Какво наистина иска дъртото копеле?

— О, това ли? — Шикел се усмихна миловидно. — Мислех, че всеки знае. Отговорът е…

— Да? — рече полковник Глокта с пресъхнала уста, нетърпелив като малко момченце. — Отговорът е?

Тя се засмя и заудря по пейката до себе си. Туп, туп, туп.

— Отговорът е…

Отговорът е…

Туп, туп, туп. Глокта отвори рязко очи. Навън още не се бе съмнало напълно и през завесите влизаше бледа светлина. Кой блъска така по хорските врати по това време? Добрите новини идват по светло.

Туп, туп, туп.

— Да. Да — провикна се пискливо Глокта. — Сакат съм, не съм глух! Чувам, че чукаш, мамка му!

— Тогава отвори проклетата врата! — долетя глас от коридора отвън.

Беше приглушен от вратата, но Глокта нямаше как да пропусне стириянския акцент. Тази кучка Витари. Точно каквото му трябва на човек посред нощ.

Наложи си да потисне пъшкането, докато внимателно измъкна изтръпналите си крайници изпод влажната от пот завивка. Завъртя глава наляво-надясно в опит да вдъхне малко живот в скования си врат и не успя.

Туп, туп. Кога ли за последно жена е тропала така настоятелно на вратата на спалнята ми? Грабна бастуна си, който стоеше подпрян на дюшека, после притисна един от малкото зъби в устата си, докато се изхлузваше от леглото. Успя да спусне един крак на пода. Надигна се, стисна очи от изпепеляващата болка в гръбнака, но най-после успя да заеме седнало положение. Задъха се, все едно беше пробягал десет мили. Тръпнете от страх, тръпнете от страх пред мен, всички умират от страх пред мен! Стига да успея да стана от леглото, разбира се.

Туп.

— Идвам, мамка му!

Опря бастуна в пода, залюля се напред и стана. Внимателно, внимателно. Мускулите на обезобразения му крак силно се разтрепериха и безпръстото му стъпало заподскача и се сгърчи на пода като умираща риба. Проклет израстък! Ако не болеше толкова много, щях да се обзаложа, че не е част от мен. Но сега кротко, кротко, по-внимателно.

— Шш — прошепна той като любящ родител, който успокоява разплакано дете, и започна да масажира съсипаната плът на крака си. Опита да успокои дишането си. — Шш.

Конвулсиите бавно преминаха в поносимо треперене. Боя се, че на повече не можем да разчитаме. Придърпа надолу нощницата си и затътри крака към вратата. Завъртя ядосано ключа и отвори. Витари стоеше, облегната на стената, просто тъмен силует в сумрака на коридора.