— Ти — изсумтя сърдито Глокта, докато куцаше обратно към стола — никога няма да ме оставиш на мира, а? Какъв е този твой интерес към спалнята ми?
Тя влезе и огледа пренебрежително невзрачната спалня.
— Може би просто обичам да те гледам как страдаш.
Глокта изсумтя и започна да разтрива внимателно пронизаното си от болка коляно.
— Значи в момента направо си се подмокрила между краката.
— Учудващо, но не. Имаш вид на умрял.
— Че кога не съм го имал? Дошла си да се подиграваш с вида ми или имаме работа?
Витари скръсти дългите си ръце на гърдите и се облегна на стената.
— Трябва да се облечеш.
— Поредният ти претекст да ме видиш гол може би?
— Сълт те вика.
— Сега?
Тя извъртя очи.
— Не, когато си готов, тогава. Знаеш го какъв е добряк.
— Къде отиваме?
— Като стигнем, ще видиш. — Витари ускори крачка, а Глокта ускори дишане, докато примижал от болка, се влачеше през тъмните аркади, мрачни улички и сивите вътрешни дворове на Агрионт, безцветни на бледата светлина на наближаващото утро.
Подметките му скърцаха в чакъла по алеите на парка. Тревата беше натежала от роса, а въздухът — от бледа мъгла. Дърветата издигаха клони в сумрака, голи и черни като ноктите на звяр. Появи се висока гладка стена. Витари го поведе към порта, пред която стояха на пост двама часови. Тежките им брони и масивните алебарди имаха златни инкрустации, а на гърбовете на плащовете им бяха извезани златните слънца на Съюза. Рицари от Дворцовата стража. Личната охрана на краля.
— Дворецът? — промърмори Глокта.
— Не, гений такъв, бордеите при доковете.
— Стой. — Един от рицарите протегна напред ръка в тежка метална ръкавица. Гласът се чуваше от решетката пред устата му, придружен от леко ехо, отекващо във високия шлем. — Кажете си имената и по каква работа идвате.
— Началник Глокта. — Той докуца до стената и се облегна на мокрия камък. Притисна език към венеца си, за да потисне болката в крака. — А по каква работа, питайте нея. Идеята за идването ми не беше моя, можете да сте напълно сигурни.
— Практик Витари. Архилекторът ни очаква. Много добре го знаеш, глупако, казах ти го на излизане.
Ако беше възможно мъж в тежка броня да изглежда засегнат, този беше.
— Протоколът задължава да питам всекиго…
— Хайде, отваряй вече! — сряза го Глокта и натисна с юмрук треперещото си бедро. — Докато съм в състояние да вляза без чужда помощ!
Мъжът потропа на портата и в нея се отвори малка врата. Витари се мушна вътре и Глокта я последва по тясна пътека от прецизно издялани камъни, която се виеше през усойна градина. От клоните и статуите пръскаха едри студени капки вода. Някъде изграчи врана и крясъкът й прозвуча неестествено силно в застиналото спокойствие на утрото. Отпред изникна тъмният силует на двореца — безреда от покриви, кули, скулптури и каменни орнаменти.
— Защо идваме тук? — изсъска Глокта.
— Ще видиш.
Изкачиха едно стъпало и минаха между друга двойка рицари от Дворцовата стража, толкова неподвижни, че спокойно можеше да минат за празни декоративни брони. Почукването на бастуна му по мраморния под отекна в мрачния коридор, слабо осветен от свещи и със стени, изцяло покрити с каменни фрески. Представляваха сцени от отдавна забравени битки и бляскави победи, върволица от крале, които сочеха с пръст, размахваха оръжие, четяха прокламации или просто пъчеха гордо гърди. Заизкачва стълбище, по чиито каменни стени и таван бяха издялани и позлатени множество цветя. Позлатата им блестеше на светлината на свещите. Витари спря горе и го изчака да я настигне. Може и да са безценни, но това не ги прави по-лесни за изкачване, мамка му.
— Насам — прошепна му тя.
На двайсетина крачки от тях пред една врата видя малка групичка с разтревожени лица. Рицар от Дворцовата стража седеше на стол, превит одве, хванал глава в ръце, със заровени в къдравата коса пръсти. Останалите трима мъже стояха скупчени и настоятелният им шепот отскачаше от стените и се носеше по коридора към Глокта.
— Ти няма ли да дойдеш?
Витари поклати глава:
— Мен не ме е викал.
Тримата вдигнаха погледи и впериха очи в куцащия към тях Глокта. И каква група само, последните, които очакваш да завариш да си шепнат в коридор на двореца преди изгрев-слънце. Лорд-шамбелан Хоф беше облечен с набързо намъкнат халат. Пълното му лице беше сковано от ужас, сякаш току-що се събуждаше след кошмар. Едната яка на измачканата риза на лорд-маршал Варуз стърчеше нагоре, а сивата му коса беше в пълен безпорядък. Бузите на върховния правозащитник Маровия бяха дълбоко хлътнали, а очите му — зачервени. Прежълтялата му ръка леко потрепери, когато посочи вратата.
Читать дальше