Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Но… кавалерията ми — обади се Паулдър с посърнал вид. — Това са най-победоносните ми полкове!

— Те ще останат тук, господине, като резерв — продължи монотонно Уест, — в близост до щаба на маршал Бър и под негово директно командване. Ще бъдат приведени в действие, ако се наложи.

Сега беше ред каменното му безразличие да предизвика гнева на Паулдър. По лицата на Крой и обкръжението му грейнаха широки радостни усмивки.

— Абсолютно не съм съгласен… — изсъска Паулдър, но Бър го прекъсна.

— Това е мое решение. Има още нещо, което трябва да знаете. Постъпиха сведения, че Бетод е извикал подкрепления. Някакъв особен вид диваци от другата страна на планините. Така че си дръжте очите отворени и покривайте добре фланговете си. Очаквайте сигнала за тръгване, най-вероятно ще бъде утре преди изгрев-слънце. Това е.

— Можем ли да разчитаме, че ще направят каквото им се казва — попита Уест, докато двете начумерени групи излизаха от шатрата.

— Имаме ли друг избор? — маршалът примижа и се стовари на стола си. Скръсти ръце на корема си и се загледа в голямата карта. — Аз не се притеснявам много. Крой няма друг избор, освен да напредва през долината и да се бие.

— Ами Паулдър? Не бих се учудил, ако намери някое удобно оправдание и не излезе от гората.

Лорд-маршал Бър се усмихна и поклати глава.

— И да остави цялата битка на Крой? Ами ако разбие сам северняците и така си присвои цялата слава? Не. Паулдър никога няма да рискува това да се случи. Планът е така замислен, че да нямат избор и да действат заедно. — Той помълча, погледна Уест. — А ти може да започнеш да се държиш малко по-внимателно.

— Мислите ли, че го заслужават, господине?

— Не, естествено. Но да кажем, че загубим битката утре. Почти сигурно е, че един от тях ще заеме моето място. Къде отиваш ти тогава?

— С мен ще е свършено, господине — усмихна се Уест. — Но учтивото ми държание няма с нищо да помогне. Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам. Така че по-добре да говоря каквото искам, докато мога.

— Май си прав. Голяма досада са тези двамата, но поне глупостта им е предсказуема. Бетод е този, който ме притеснява повече. Ще действа ли така, както очакваме? — Бър се оригна, преглътна, после пак се оригна. — Проклет стомах!

Кучето и Три дървета се бяха проснали на пейка пред шатрата. Представляваха странна гледка сред безупречно изгладените и колосани униформи на офицери и часови.

— Май замирисва на битка — каза Три дървета, когато Уест се насочи към тях.

— Позна. — Уест показа облечения в черно щаб на Крой. — Утре сутрин половината армия тръгва през долината с надеждата да предизвикат Бетод да ги нападне. — Показа пурпурния антураж на Паулдър. — А другата половина ще чака сред дърветата, за да ги изненада по фланга, преди да могат да отстъпят.

— Звучи ми като разумен план — кимна замислено Три дървета.

— Ясен и прост — добави Кучето.

Уест примижа и извърна очи. Трудно му беше дори да гледа този човек.

— Нямаше да имаме никакъв план, ако не ни бяхте донесли вашата информация — успя да процеди през стиснати зъби. — Сигурни ли сте, че можем да й вярваме?

— По-сигурни от това няма накъде — отвърна Три дървета.

Кучето се ухили.

— На Тръпката може да се вярва, а от това, което аз разузнах, е ясно, че е точно така, както каза. Нищо не гарантирам, естествено.

— Разбира се. Заслужихте си почивката.

— Не бихме отказали.

— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.

Три дървета се усмихна, докато я стискаше.

— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.

Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.

— Полковник Уест?

Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.

Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.

— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.