Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Джизал се покашля и се съсредоточи върху месото си, когато улови върху себе си търсещия й поглед.

— А списъкът на онези, които ти прегази в преследване на амбициите си, е безкраен, нали, мили мой?

Раздразнението на Баяз надвисна над Джизал като огромна каменна стена.

— Не е нужно да говориш с подмятания, сестро — изръмжа магьосникът, — добре схващам смисъла на думите ти.

— О, забравих. Ти винаги говориш направо и не понасяш измамата. Сам ми го каза малко след като обеща никога да не ме напускаш и точно преди да ме оставиш заради друга.

— Нямах избор, Коунийл. Обиждаш ме.

— Аз обиждам теб? — изсъска тя и гневът й захлупи Джизал от другата му страна. — Как така, братко? Нима ти не ме напусна? Нима не намери друга? Нима не открадна от Създателя първо тайните му, а после и дъщеря му?

Джизал се сви, прегърби рамене, почувства се като стиснат в менгеме.

— Толомей, помниш ли я?

Погледът на Баяз беше станал направо леден.

— Допуснах грешки, за които плащам до днес. Не минава и ден, без да мисля за нея.

— Колко благородно от твоя страна! — изгледа го подигравателно Коунийл. — Ако можеше да те чуе, сигурно щеше да припадне от благодарност. Аз също си спомням от време на време за онзи ден. Деня, в който свършиха Старите времена. Как стояхме пред Кулата на Създателя, жадни за отмъщение. Как хвърлихме върху нея всичките способности в Изкуството и всичкия си гняв, но не оставихме и драскотина по вратите. И в онази нощ ти зашепна на Толомей, умоляваше я да те пусне вътре. — Тя притисна сбръчкани ръце към гърдите си. — Какви нежни думи използва тогава. Думи, които и насън не съм вярвала, че можеш да таиш у себе си. Дори аз, старият циник, се трогнах от тях. И как би могла невинната млада Толомей да ти устои и да не отвори за теб било вратите на бащиния си дом, било краката си? А какво получи тя в замяна, братко, за жертвата, която направи? За това, че ти помогна, че ти повярва, че те обичаше? Сигурно е била страшно драматична сцена! Тримата на покрива. Глупавата млада девойка, ревнивият й баща и тайният любовник на дъщеря му. — Изсмя се горчиво. — Комбинацията поначало не е много сполучлива, но краят се оказа по-лош от всякакви очаквания. И бащата, и дъщерята. След дълъг полет свършиха на моста пред кулата!

— Канедиас нямаше милост — изръмжа Баяз — дори към собствената си дъщеря. Пред очите ми я хвърли от покрива. После се бихме и той полетя след нея, лумнал в пламъци. Така господарят ни беше отмъстен.

— О, браво! — Коунийл плесна с ръце в престорена радост. — Кой не обича историите с щастлив край! Но кажи. Кое те накара да тъжиш толкова дълго за Толомей, при положение че за мен не пророни и една сълза? Да не би да реши, че предпочиташ жените си невинни, а, братко? — тя запърха иронично с клепачи. Странна и притеснителна гледка на това древно лице. — Невинност, така ли? Най-мимолетната и безсмислена добродетел. Нещо, на което никога не съм държала.

— Сигурно защото не си мъж, сестро.

— О, браво, любов моя, така умело извъртя думите. Винаги остроумието ти най-много съм обичала у теб. Калул беше по-умелият любовник, естествено, но му липсваше твоята страст, а също и твоята дързост. — Тя яростно разкъса парче месо в чинията си. — Да пътуваш до края на света на твоята възраст? Истински смело от твоя страна.

— Какво знаеш ти за смелостта? — изсумтя презрително Баяз. — Ти, дето през всичките тези години не обикна никого освен себе си. Ти, дето не рискува нищо, не даде нищо от себе си и не постигна нищо. Ти, дето пропиля даровете, които ти остави нашият господар, и ги остави да гният в забвение! Дръж си старите истории в прахоляка, сестро. Никой не дава пет пари за тях, най-малко аз самият.

Двамата магуси се изгледаха в пълно мълчание. Атмосферата започна да се нажежава от кипналия им гняв. Краката на стола на Деветопръстия тихо изскърцаха по пода, когато той леко се дръпна от масата. Феро седеше отсреща с недоверчив поглед. Малакус Кай се беше озъбил и гледаше свирепо господаря си. Джизал нямаше друг избор, освен да седи със затаен дъх и да се надява неразбираемият спор между двамата магуси да не завърши с нечие избухване в пламъци. Разбира се, най-много се притесняваше този някой да не се окаже той самият.

Лонгфут се покашля.

— Аз бих искал да благодаря на нашата домакиня за прекрасната вечеря…

Двамата магьосници едновременно го стрелнаха с безмилостни погледи.

— И сега, когато сме близо… до крайната цел на… пътуването ни… ъ… — навигаторът преглътна мъчително и заби поглед в чинията си. — Няма значение.