Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Имаше дълбок плътен глас. Сложи ръката си с дълги нокти на извития парапет и заслиза по стълбите с умишлено бавене. Изглеждаше на средна възраст, беше висока и слаба, с грациозни движения; дългата й права черна коса падаше свободно покрай лицето й.

— Сестро. Имаме да обсъждаме спешни дела.

— А, нима? — едното й око, което Джизал виждаше, беше голямо и тъмно, а тежкият му клепач беше зачервен по ръба, сякаш беше плакала. Окото тегаво, сякаш силно опиянено обходи групата. — Колко неприятно занимание.

— Изморен съм, Коунийл, нямам сили за твоите игрички.

— Всички сме изморени, Баяз. Всички сме ужасно изтощени. — Тя въздъхна с театрална пресиленост, когато най-после слезе от последното стъпало и тръгна с грациозна походка по неравния под. — Едно време нямаше нищо против да играеш игричките ми. Играеше с дни, доколкото си спомням.

— Оттогава мина много време. Светът се променя.

Лицето й изведнъж придоби гневно изражение.

— Имаш предвид, че светът гние! Но все пак — гласът й отново омекна и притихна до шепот — ние, последните останки от великия Орден на магусите, трябва поне да опитаме да останем цивилизовани. Хайде, братко, приятелю, мили мой, няма нужда от припряност. Денят си отива и е време да измиете праха от пътя, да се отървете от тези вмирисани дрипи и да се преоблечете за вечеря. Тогава можем да седнем и да поговорим по време на вечерята, както подобава на цивилизовани хора като нас. Толкова рядко имам гости. — Тя мина покрай Логън и го изгледа с нескрито удивление. — А си ми довел такива едри и яки гости. — Очите й се спряха на Феро. — Такива екзотични гости. — Вдигна ръка и единият й дълъг пръст проследи нежно извивката на бузата на Джизал. — Такива красиви гости!

Джизал стоеше като истукан, потънал в земята от срам и без никаква представа как да реагира на подобна волност. Отблизо сивите корени на косата й не оставяха съмнения за употреба на много черна боя. Гладката й кожа имаше бръчки и лек жълтеникав оттенък, безспорно резултат от голямо количество пудра. Ръбът на бялата й роба беше зацапан, а на единия ръкав имаше петно. Тя, изглежда, беше на възрастта на Баяз, ако не и по-стара от него.

Хвърли поглед към ъгъла, където стоеше Кай, и се намръщи.

— А що за гост е това, не съм сигурна… но всички сте добре дошли във Великата западна библиотека. Добре дошли всички…

Джизал примигваше озадачен пред огледалото с бръснач в изтръпналата си ръка.

Само преди час, докато размишляваше за пътуването, което най-после наближаваше своя край, той бе почувствал гордост колко много бе научил през това време. Толерантност и съпричастност, кураж и себеотрицание. Беше се поздравил за голямата си промяна. Как беше възмъжал и израснал като човек. Поздравленията вече не изглеждаха уместни. Огледалото може и да бе древна антика, отражението му в него — размазано и изкривено, но сега нямаше съмнения, че лицето му е истинска съсипия.

Приятната симетрия беше изчезнала. Някога перфектната му челюст беше силно изместена наляво, по-изпъкнала от едната страна, а благородната му брадичка беше изкривена под ужасяващ ъгъл. Белегът започваше от горната му устна и в началото беше просто лека драскотина, но после се раздвояваше, врязваше се брутално в долната, разтягаше я надолу и устата му изглеждаше извита в гадна и злобна усмивка.

Нищо не помагаше. Опитите да се усмихне допълнително влошаваха положението, разкривайки грозните дупки между зъбите му: уста на уличен побойник или бандит, а не на офицер от Кралската гвардия. Единствената му утеха бе, че най-вероятно щеше да умре по време на обратния път и никой от старите познати няма да го види така обезобразен. Жалка утеха.

От лицето му се отрони сълза и падна в легена с вода пред него.

Преглътна и потръпна, въздъхна. Изтри влажната си буза с опакото на ръката. Стисна зъби и намести бръснача в ръката си. Станалото станало, няма връщане назад. Може и да беше по-грозен отпреди, но пък сега беше по-добър човек и не на последно място, както казваше Логън, беше още жив. Поднесе умело бръснача към лицето си и започна да остъргва избуялата по него растителност, по бузите пред ушите и по шията. Остави космите около устата, над горната устна и по брадичката. Тази брада му стои добре, помисли си, докато бършеше бръснача в кърпата. Поне донякъде прикрива обезобразяващия белег.

Навлече дрехите, които му бяха оставени. Вмирисани на мухъл риза и бричове, древни, старовремски, направо смехотворни. Почти се засмя на кривия си силует в тях. Безгрижните жители на Агрионт никога нямаше да го познаят в този вид. Той самият едва се разпозна.