Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— И това е всичко, което предлагате, така ли?

— Малко ли е?

— Какво ще си кажат нашите поданици, ако ви предадем Дагоска, така скъпо отвоюван в предишната война?

— Нека бъдем реалисти. Неприятностите в Севера ви поставят в доста неизгодна позиция. Дагоска е изгубен, на ваше място бих забравил за него. — Тулкис спря и се замисли. — От друга страна, мога да уредя да бъдат изпратени дванайсет сандъка като репарации от моя император за вашия крал. Позлатени сандъци от ароматно абаносово дърво ще ви бъдат донесени от роби с преклонени глави и предшествани от смирени императорски пратеници.

— И какво ще има в тези сандъци?

— Нищо.

Двамата се вгледаха изпитателно един в друг.

— Само гордост. Можете да кажете, че са пълни с каквото си поискате. С цяло състояние от гуркулско злато, със скъпоценни камъни от Кантика, с благоухания отвъд пустинята. Повече от стойността на цял Дагоска. Това би могло да утоли гнева на поданиците ви.

Глокта пое дълбоко въздух и издиша.

— Мир. И празни сандъци. — Левият му крак беше изтръпнал под масата и той зажумя от болка, докато го раздвижваше. Изпъшка тежко и стана. — Ще предам предложението ви на началниците си.

Почти се беше обърнал да си върви, когато видя протегнатата към него ръка на Тулкис. Поколеба се за момент. Е какво толкова? Подаде ръка.

— Надявам се да успеете да ги убедите — каза императорският пратеник.

Аз също.

На деветия ден, откакто бяха тръгнали през планината, Логън видя морето. Изкатери поредния мъчителен склон и то се разкри пред очите му. Пътеката се спускаше стръмно надолу, продължаваше през равен участък, а нататък към хоризонта беше искрящата водна повърхност. Почти долавяше соления му мирис. Ако не му напомняше така силно за дома, сигурно щеше да се усмихне.

— Морето — прошепна той.

— Океанът — поправи го Баяз.

— Прекосихме целия западен континент от край до край — каза Лонгфут и се ухили до уши. — Вече сме близо.

Когато мина обед, бяха още по-близо. Пътеката се беше разширила до кален черен път, който минаваше през поделени от разкривени синори ниви. Повечето бяха просто кафяви квадрати разорана земя, но някои бяха обрасли със свежа зелена трева, поникнали зеленчуци или сиви, неядивни на вид зимни посеви. Логън не разбираше много от земеделие, но беше повече от очевидно, че някой отглеждаше нещо на тази земя.

— Що за хора живеят чак тук — подхвърли Лутар, загледан в зле поддържаните ниви.

— Потомци на първите заселници от Старите времена. Когато империята се срина, те бяха оставени на произвола на съдбата. Но въпреки това успяха някак да просъществуват.

— Чухте ли това? — изсъска Феро, присви очи и извади стрела от колчана.

Логън надигна глава и се заслуша. Чу глухи удари, идващи много отдалеч, а после и глас, едва доловим сред шума на вятъра. Постави ръка на дръжката на меча си и приклекна. Пропълзя до рошавите храсталаци на един от синорите и надзърна. Феро застана до него.

Двама мъже се занимаваха със стърчащ насред изорана нива пън. Единият сечеше с брадва, а другият гледаше отстрани с ръце на кръста. Логън преглътна. Тези двамата не изглеждаха като сериозна заплаха, но той знаеше, че външният вид лъже. От много време насам не бяха срещали никого, който да не възнамерява да ги убие.

— Кротко — прошепна Баяз. — Няма нищо опасно тук.

— И преди си го казвал — изгледа го мрачно Феро.

— Не убивайте никого, докато не ви кажа! — изсъска им Баяз, след което се провикна на непознат език и размаха за поздрав ръка.

Двамата мъже се обърнаха рязко към него и го зяпнаха с увиснали ченета. Баяз отново им извика нещо. Фермерите се спогледаха, оставиха сечивата си и тръгнаха към тях.

Спряха на няколко крачки разстояние. Грозна двойка бяха тези двамата дори и според критериите на Логън — ниски, набити, с груби черти и облечени в избелели работни дрехи, целите в петна и кръпки. Те зяпнаха тревожно шестимата чужденци и по-точно оръжията им, все едно че за пръв път виждаха такива хора и такива предмети.

Баяз ги заговори дружелюбно, усмихваше се и ръкомахаше, после посочи към океана. Единият кимна, сви рамене и посочи надолу по пътя. Излезе от нивата и отиде на пътя. Или поне смени меката кал с по-твърда. Кимна им да го последват, докато приятелят му остана оттатък храсталака.

— Ще ни заведе при Коунийл — каза Баяз.

— При кого? — попита Логън, но магусът не отговори.

Вече беше тръгнал по пътя, следвайки фермера.