Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

— Събирам си багажа и заминавам за Келн незабавно. Бавачка на селячеството — само това липсваше, но…

— Не. Трябваш ми за друго. Дагоска е паднал.

Глокта погледна учудено. Всъщност не е кой знае каква изненада. Не и такава, че да накара човек с положението на архилектора да се навре в тясната ми всекидневна.

— Изглежда, гуркулите са били пуснати в града. Имало е измяна, естествено, но във времена като тези… не се учудвам. Малкото налични войници на Съюза са били изклани, но повечето от наемниците просто са били взети в робство. А местните като цяло са били пощадени.

Милост от Гуркул, кой би помислил? Значи стават чудеса.

Сълт почисти невидима прашинка от безупречната си ръкавица.

— Както чух, когато гуркулите нахлули в Цитаделата, заварили генерал Висбрук мъртъв. Предпочел сам да сложи край на живота си, но не и да бъде пленен.

Я виж ти, я виж ти. Не мислех, че му стиска.

— Дал заповед тялото му да бъде изгорено, за да не може врагът да се гаври с него, после си прерязал гърлото. Смело решение на достоен мъж. Утре ще бъден почетен в Камарата на лордовете.

Какъв късмет извади генералът. Естествено, че ужасна смърт, но с държавни почести, е за предпочитане пред дълъг живот в забрава.

— Разбира се — отвърна тихо Глокта. — Достоен мъж.

— Това не е всичко. Вестта за падането на града беше последвана от вест за пристигането на емисар. Пратеник на императора на Гуркул.

— Емисар?

— Точно така. И както стана ясно, идва да преговаря за… мир. — Последната дума Сълт изрече с нескрита неприязън.

— Мир?

— Тази стая е прекалено малка, за да има в нея ехо, какво ще кажеш?

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, но защо…

— А защо не? Получиха това, което искаха. Върнаха си Дагоска и вече няма накъде повече да разширяват империята си.

— Но разбира се, архилектор. Освен може би през морето…

— Мир. Не ми е приятно да отстъпваме нищо, но Дагоска така или иначе не струваше кой знае колко. Наливахме там повече пари, отколкото печелехме. Беше просто трофей в колекцията на краля. Убеден съм, че ще сме по-добре без тази безполезна скала.

— Напълно сте прав, Ваше Високопреосвещенство — склони почтително глава Глокта.

Интересно защо ли тогава се бихме толкова за нещо безполезно.

— За жалост загубата на града означава, че вече не си началник на Инквизицията там. — На лицето на Сълт се изписа почти задоволство.

Тоест обратно към обикновен инквизитор, така ли? Предполагам, това ще означава и че вече няма да присъствам на срещите на високо ниво…

— Обаче реших да ти запазя званието. Като началник на Адуа.

Глокта не отговори. Значително повишение, но…

— Но това е постът на началник Гойл, Ваше Високопреосвещенство.

— Така е. И ще продължи да бъде.

— Тогава…

— Ще делите поста и отговорностите. Гойл е по-опитният от двама ви, затова той ще има старшинство и ще продължи да ръководи делата в Адуа. А на теб ще възлагам специални задачи, по-подходящи за човек с твоите умения. Надявам се, че малко конкуренция между двама ви ще се отрази благотворно на резултатите ви.

Но по-вероятно ще завърши със смъртта на единия, а за никого не е тайна кой е фаворитът на началството.

Сълт се усмихна лукаво, сякаш четеше мислите му.

— Или ще покаже ясно кой от двама ви е началникът с по-главно „н“. — Сълт прихна на шегата си и Глокта се принуди да пусне насилена беззъба усмивка.

— На първо време обаче искам да се справиш с този емисар. Явно имаш усет към кантиките. Но ако мога да предложа нещо, този път гледай да избягваш обезглавяванията поне като за начало. — Архилекторът си позволи едва доловима усмивка. — Ако цели нещо друго освен мир, искам да разбереш какво. Ако можем да изкопчим нещо повече от мир, също искам да разбереш какво. Няма да е зле все пак да не изглеждаме като пълни пораженци.

Сълт се надигна неуверено и внимателно се измъкна иззад масата с намръщена гримаса, все едно размерът на всекидневната беше преднамерено оскърбление към достойнството му.

— И ако обичаш, Глокта, намери си свястно жилище. Началникът на Инквизицията на Адуа да живее по този начин? Срамота е!

Глокта отново сведе смирено глава, което му докара неприятни иглички по целия гръбнак.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

Императорският пратеник беше нисък набит мъж с гъста черна брада и малка бяла шапчица, плътно прилепнала към главата му. Носеше бяла роба, извезана със златен конец. Изправи се и скромно се поклони, когато Глокта влезе с куцукане в стаята. Толкова земен и смирен, колкото последният емисар беше превъзнесен и самодоволен. Различен човек за различна работа.