Джо Абъркромби - Преди да увиснат на въжето

Коленичи и се вгледа между дърветата. Огледа земята — гола кафява пръст, засипана с мокри борови иглички, тук-там с бяло петно неразтопен сняг и… дъхът му секна. Наблизо видя отпечатък от стъпало. Наполовина в пръстта, наполовина в снега. Снегът се топеше и се свличаше, топеше се и попиваше в земята. Нямаше начин подобен отпечатък да издържи дълго, а това означаваше, че е бил оставен съвсем наскоро. Кучето подуши въздуха. Не долови нищо, ала в този студ не беше лесно да душиш — носът ти е замръзнал, вкочанен, задръстен от сополи. Тръгна предпазливо в посоката, накъдето сочеше отпечатъкът, и започна да се оглежда. Видя още един и още един. Някой беше минал оттук съвсем наскоро.

— Ти си Кучето, нали?

Замръзна на място. Сърцето му заблъска. Обърна се да види откъде идва гласът. На няколко крачки от него върху дънера на паднало дърво се изтягаше небрежно мъж. Беше се облегнал на един от стърчащите клони, скръстил ръце на тила си. Имаше вид на човек, полегнал да дремне. Дълга черна коса падаше пред лицето му, от нея надничаше едно око и следеше зорко Кучето. Онзи бавно се надигна.

— Слушай сега, тези ще ги оставя тук — каза той и посочи към тежка секира, забита в прогнилия дънер, и кръгъл щит, опрян на него, — за да знаеш, че като тръгна към теб, искам само да поговорим. Как ти се струва?

Кучето вдигна вежди и опъна тетивата на лъка.

— Ела, щом искаш, но ако опиташ нещо повече от говорене, ще ти пусна стрела в гръкляна.

— Бива. — Дългокосият се смъкна от дънера и оставил оръжията си, тръгна между дърветата. Вървеше с наведена глава, но дори така си личеше, че е едро копеле. Вдигна ръце с празни извърнати нагоре длани. Имаше съвсем миролюбив вид, но Кучето не беше готов да рискува. Добре знаеше, че миролюбив и миролюбив вид не са едно и също нещо. — Ако може само да кажа — рече, докато приближаваше, — като допълнение към това, че можеш да ми имаш доверие: ти така и не ме видя. Ако имах лък, можех да те убия на място.

Беше самата истина, но тя не допадна много на Кучето.

— А имаш ли лък?

— По всичко личи, че нямам.

— Твой проблем — троснато отвърна Кучето. — Спри вече.

— Става — отвърна дългокосият и спря на няколко крачки от Кучето.

— И така, аз съм Кучето, както вече знаеш. А ти кой си?

— Помниш Гърмящия, нали?

— Естествено, но ти не си той.

— Не. Аз съм синът му.

Кучето сключи вежди и опъна още по-силно лъка.

— Сега много внимавай какво ще кажеш. Деветопръстия уби сина на Гърмящия.

— Вярно. Аз съм другият му син.

— Но другият му син беше още момче… — Кучето млъкна, докато броеше наум всичките зими оттогава. — Мамка му. Толкова много време ли е минало?

— Точно толкова.

— Бая си пораснал.

— Така става с момчетата.

— Имаш ли си име?

— Викат ми Тръпката.

— Това пък откъде?

Онзи се ухили.

— Защото предизвиквам тръпки по гърбовете на враговете си.

— А, такава ли била работата.

— Е, не съвсем — въздъхна той. — Май по-добре от мен да го чуеш. Първия път, когато тръгнах на поход, така се напих, че докато пикаех, паднах в реката. Течението беше много силно, толкова, че успя да ми смъкне панталона, преди да ме изхвърли гол една миля по-надолу. Като се върнах в лагера, треперех като никога дотогава, а топките ми така се бяха свили, че направо се бяха качили в корема ми. — Почеса се замислено по лицето. — Голям срам беше. Но после, в битките, успях да оправя нещата.

— Сериозно?

— С годините умих в кръв ръцете си, е, не колкото тебе, но достатъчно, че да ме следват момчетата.

— Не думай? И колко те следват?

— Към четирийсет са. Наблизо са, ти не бери грижа. Има сред тях някои от старите момчета на баща ми, но и доста нови. Все достойни мъже са.

— Радвам се, че имаш група. И се биете за Бетод, така ли?

— Мъжът има нужда от работа. Не казвам, че не бихме се хванали с нещо по-добро де. Може ли вече да си сваля ръцете?

— Не, така са си добре. И какво правиш тук сам насред гората?

Тръпката стисна устни, умисли се за момент.

— Не ме смятай за побъркан, но се носят слухове, че Три дървета е наоколо.

— И това е самата истина.

— Така ли?

— Също Тъл Дуру Буреносния, Мрачния Хардинг и Дау Черния.

Тръпката повдигна озадачен вежди и се облегна на едно дърво, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че Кучето да ги вижда.

— Е, какво да ти кажа, сериозна група сте. По ръцете на вас петимата има повече кръв, отколкото по ръцете на всичките ми момчета накуп. Няма спор, големи имена водиш след себе си. Имена на хора, които всеки мъж ще е готов да следва.